xenos::bushcraft

Блог за бушкрафт, примитивни технологии и живот с Природата…

Мокотауган: Историята на незаменимият инструмент за оцеляване на Горските Индианци – Част Втора

| коментара 17

Революцията на Желязната ера

Ерата на Желязото пристига късно в Новият свят. Тя настъпва като гръм, и се разпространява с невероятна скорост през целите Горски региони. За разлика от другите древни народи на повечето култури, хората от Северна Америка от Каменната ера, стъпват направо във Желязната. Повечето други култури прекарват дълги векове в бронзовата епоха, като мост между Каменната и Желязната. Горските индианци са използвали изолирано и рядко метала мед за своите церемонии и украса на предмети, а може би и за някоя друга брадва, но по някаква причина те никога не са намерили начин да комбинират мекият мед с калай, за да получат бронз – сплав, която може да бъде използвана за много практични цели.

Горските индианци не са познавали желязото само до около преди 500 години, когато някои наблюдателни риболовци и търговци забелязали, че изделия от него се ценят много от тях, и те са готови да разменят много кожи, в замяна на едно острие. Така започнала търговията с кожи. Тази търговия, която донесла желязото и желязната технология до голяма част от коренните жители на Северна Америка, е била разпалвана и разширявана от ненаситната нужда на Европейците за кожи, особено боброви. Експлозивното навлизане на търговията в Северните гори е подпомогната от древната, силно разклонена, достигаща далеч мрежа от пътеки, която самите индианци са изтъкали с помощта на безбройните езера, реки и потоци на родната си земя.

Скоро се основали и първите големи търговски компании, идващи от Англия, Франция, Русия и младите по това време Съединени Американски Щати. Надпреварата била трескава. Повела политически силната компания „Хъдзън Бей“ („Hudson’s Bay Company“, „HBC“). HBC търгува европейски стоки за кожи чрез около 4500 търговски поста, разпределени на площ, която покрива 1.48 милиона квадратни километра, която сега представлява цяла Канада и САЩ, започваща от Антлантика до Пасифика. Повечето от индианците приветствали търговците с голям ентусиазъм. Те пък от своя страна гледали на тях като на доставчици на кожи, и купувачи на „неустоимите“ европейски предмети. От всички предмети, които се появили с Желязната ера, както отбелязва Даниел Рихтер, „фундаментална иновация били не огнестрелните оръжия, а поява на режещи остриета от метал.“


Най-желани били брадвите, чуковете и ножовете. Въпреки това, в този исторически процес, Горските индианци никога не изоставили своята древна техника на „теглещият“ нож. Местните напълно възприели промишлено изготвените европейски остриета, и ги използвали по европейски начин за някой задачи, но когато ставало дума за дялане и оформяне на дърво, те се адаптирали към новият материал, за да правят нови ножове, които да използват по своят древен начин. Въпреки, че търговските компании на доста ранен етап започнали да внасят машинно направени остриета във формата на мокотаугана, повечето индианци не са можели да си ги позволят, и са си правели собствени. Като „майстори на рециклирането“, те ги правели от ненужни парчета метал. Те открили, че „огнените дупки“, които използвали за обработката на медта, генерирали достатъчно топлина, за да служат като пещ, но трябвало да изтъргуват кожите си за твърдите железни чукове, които били достатъчно здрави, за да превърнат ненужният метал с използваемо острие.

С този нов и коренно различен нож, Горският човек е можел да прави невъзможни (или поне невероятно трудни) досега, дори за най-добрите каменни остриета, неща. Например, той вече можел да изреже кожен ремък много по фино, да придаде по-гладки форми на дървото, и да издълбае купи и маски много по-прецизно. Стоманеното острие не само правело работата му по-лесна – то му давало свободата, нужна за сътворяването на много по-сложни произведения на изкуството.

Мокотауганът в Модерните времена

Към средата на 1500-те години, търговията с кожи в Северна Америка е процъфтявала. Около 1850-та западните граници на Съединените Щати тъкмо започнала да се отваря, но търговията с кожи в Горските региони вече била приключила. Междувременно, Горските Индианци са по средата на дори по-голям културен шок от този, който са изпитали при пристигането на Желязната ера. Дори в началото на 1800-те, както пише Даниел Рихтер: „С изключение на храната и подслона, практически всеки аспект на материалният живот на индианците зависи от икономическите връзки с Европа.“

Това било особено ясно изразено в Източните Гори, където местните били изгонени от земите си и принудени да приемат властта, задълженията и законите на новодошлите. Към 1850-та популацията на коренните жители, особено в Източните гори, значително намаляла, а качеството на живот, което имали преди контакта си с белите, драстично се понижило. На мястото на първите няколко хиляди откриватели, трапери и търговци, прииждали вълна след вълна заселници. През 1850-та в това,което на север била Нова Франция, до Английските колонии на юг, популацията на останалите местни индианци се стопила до може би десетина хиляди души. Докато новозаселилите се наброявали някъде около двадесет и шест милиона, като достигнали далеч на запад чак до Минесота.

Има нещо повече от чистата цифра на заселниците, което дълбоко е засегнало Горските хора по това време. Последно дошлите Европейци донасят със себе си и един от най-големите двигатели на промените, който светът някога е познавал – Индустриалната ера. Машината заместила мускулите. Масовата продукция заменила занаятчийството. За да се осигури енергия се построили язовири, водни турбини, вятърни мелници, добивали се въглища, а скоро и нефт. За да се подсигури транспорта се появили пътища, мостове, канали и дилижанси. През 1850-те парните машини били използвани за изсичането на девствените гори за дървен материал, както и за железопътен траспорт, който проникнал далеч на запад, както в Канада, така и въс САЩ. През 1859 парните кораби с гребни колела започнали да си проправят път дълбоко в Канадските гори.

Като част от този колапс на древната култура на Първите хора, мокотауганът вече не бил незаменимият за оцеляването на Горският човек инструмент. Много от „сто и единият незаменими предмети“ които той можел да направи със своя мокотауган – дръжки на брадви, купи, снегоходки, и много дуги, включително кукли – вече били достъпни готови и евтини в близкия търговски пункт. Въпреки това древната техника на „теглещият“ нож успяла да устои. Независимо от големият избор от готови специализирани режещи инструменти (като триони, рендета и длета), които били достъпни почти навсякъде в обширните гористи региони, местните мъже не изоставили своят мокотауган. Късно през 1912-та, Франк Спек пише в своето проучване на едно племе от Източните Гори, което било особено рано и агресивно засегнато от материалната култура на Европа: „Извитият нож е от първостепенна важност. Всеки мъж притежава от два, до шест такива.“

Съхраняване на паметта на Мокотаугана

Първите изследователи на Горските региони събрали някои артефакти от коренните жители на Северна Америка. Същото направили и първите трапери, търговци, мисионери и приключенци. В повечето случаи тези мъже изтъргували някой европейски предмет за артефакт, който им се струвал декоративен, романтичен, или екзотичен. Понякога пък получавали артефактите като подаръци. Когато се върнели обратно в родните си страни, те излагали артефактите в специално изработени кабинети, в ролята на сувенири от пътуванията си.

Един от първите сериозни колекционери бил Томас Джеферсън. Той излага в своят дом в Монтисело много естествени и направени от човек предмети, които е инструктирал Люис и Кларк да събират по време на своето историческо пътешествие по Тихия Океан през 1804-1806-та година. По-късно, през 1850-та, започва необикновено голямо събиране на артефакти на местното население, и тяхното съхранение. Хиляди колекционери, подобно на рояк се пръсват из териториите на местните жители, за да купуват артефакти от всякакъв вид. Така във всички достъпни региони на Северна Америка се появили пунктове, където се търгувало с предмети на местната култура. Първата територия, почувствала това с най-голямата си тежест, са Източните гори, защото те са най-близо до най-концентрираната част от купувачите и търговците, живеещи в новите големи градове.

Ърнест Томсън Ситън колекционира артефакти, за да окуражава интересът на Бой-Скаутите към живота сред Дивото. Джордж Густав Хей (George Gustave Heye) е един от големите колекционери на артефакти. Събрал е над милион различни обекта. Повечето от големите колекционери са били богати и културни хора. Били са самообучаващи се антрополози, и обикновено са наемали някои от най-големите професионалисти, за да придобият знания, както и полеви агенти, които да добавят нови неща към колекциите им. Често са посещавали териториите на Местните, за да могат едновременно да се учат, и да купят нещо ново. Страстта им към събирането на артефакти била огромна. Един писател описва техният метод на събиране като „пристигането на прахосмукачката“.

Колекционерите от голяма величина първоначално пазят колекциите си в големите си имения или частни сгради, където са достъпни само за частни наблюдения. Някои от тях обаче даряват големи части, или целите си колекции на големите музеи. Но в каква степен мокотаугана е представен в тези колекции? Разследванията на познавачи показват, че той има едва забележимо присъствие. Например „Американският музей по Национална история“ в Харвард има само шест експоната. „Националният музей на Човека“ в Канада, който има над десет хиляди индиански артефакта, представя само 54 такива ножа. Музеят Смитсън, със своите стотици хиляди самобитни Северноамерикански артефакти, има само 198, но визуалната преценка показва, че само някои от тях могат да бъдат класифицирани като истински мокотаугани. Нещо повече – от тези истински мокотаугани, само много малко – пет, шест – могат да бъдат относително наречени „произведение на изкуството“. Вярно или не, за добро или лошо, смята се, че в ръцете на частните колекционери все още има стотици мокотаугани, някои от които са наистина много добри екземпляри. Все нови и нови такива изникват от време на време пред очите на публиката.

Въпреки всичко, макар мокотауганите във всичките им форми, да са пропорционално лошо представени в публичните музеи, и украсените ножове в ръцете на частните колекционери да са сравнително малко на брой, ножът – като артефакт и изкуство – все още има присъствие, достатъчно да ни даде увереност, че паметта на тези форми никога няма да изчезне.

Присъствието на Мокотаугана в Новото Хилядолетие

Днес, в ранните години на 21-ви век, изглежда, че поне няколко хиляди човека (индианци и не-индианци) все още използват мокотаугана в ежедневният си живот. Това е най-добре изразено в северните части на Горските региони, където местните жители все още зависят от ловът и траперството. Докато повечето мокотаугани се използват за почти всякакви нужди, то присъствието им е най-ясно при направата на два артефакта, които са натоварени с най-голямо историческо и естетическо съдържание – плетеният кош от дървени летвички, и кануто от брезова кора.

Източните горски индианци правели своите първи кошове от дървени летвички още преди 250 години. Адаптирайки методът на изработка от Европейските заселници, и използвайки техните стоманени мокотаугани, Местните първоначално изработвали типично битови кошници, които да продават на заселниците. Чак последните няколко поколения започнали да ги правят в името на изкуството и идните поколения. Днес се търсят повече деликатно изработени кошове от тънко разцепени лентични дърво и красиви кошници от трева, а не работните кошове, направени бързо и грубо от широки ленти дърво.

В наши дни, по цял свят кануто от брезова кора е една от най-завладяващите икони на коренната Северноамериканска култура. И между дузината различаващи се племенни стилове на изработка, като най-фин (като изработка и естетика) се посочва Уабанаки (Wabanaki). Съществува специална и силна симбиоза между това емблематично кану, и модерните мокотаугани. Този нож е бил, и все още е, незаменим за изработката на добро кану. И той, и кануто, имат своите предшественици от един и същ период на Каменната ера, и от един и същ регион в Източен Сибир. И двата са уникален продукт на природната среда на умерената зона, която включва гъсти гори и множество водни пътища. И двата са абсолютно незаменими за оцеляването в тези условия. И двата са въвлечени в първата индустрия в Горите – изработката на цели флотилии от канута, нужни за търговията с кожи. И двата са изключителни примери за това, как основен за бита предмет може да се превърне в забележително произведение на изкуството.

Мокотауганът като инструмент в Наши дни

Различни хора, разглеждащи положението на мокотаугана в днешни дни, най-често достигат до две коренно противоположни мнения за неговото бъдеще. Едното заключение е, че този нож ще става все по-рядко използван, и все по-непознат, отколкото е днес. Другото е, че този нож важността на този нож ще расте, тъй като той е забележителна антика, която може да ни каже много за важността на коренната Американска култура.


От песимистичната гледна точка, може би интересът на широката публика към мокотауганът в началото на 21 век е вече на своята долна граница. Музейните изложения на коренни Американски артефакти включват много малко на брой такива ножове, понякога дори липсват съвсем. Малък брой книги по Американска Индианска история и изкуства понякога бегло споменават, дори го цитират като „важен“, но никога не дават обяснение защо. Списанието, издавано от „Музеят на Търговията с кожи“ е публикувало една или две статии за ножа през последните 35-40 години, а популярните и известни списания нямат никакъв интерес да пишат на тази тема. Съществуват няколко сайта в Интернет, които са тематични за мокотаугана, но аудиторията им изглежда е не повече от няколкостотин човека, споделящи носталгичният интерес към този нож.

Като противоположност, има десетки хиляди ентусиасти, колекциониращи арт-ножове, произведения на изкуството, които членуват в много клубове, уеб-сайтове и списания. Една от най-активните категории „Арт-нож“ е и „Изключителни ножове, които са исторически примери за културите по цял свят.“ Но исторически емблематичният мокотауган, макар и ярък пример за изключителен и гениален нож, там дори не е и споменат. Списанията за индианско изкуство имат склонноста да подминават мокотаугана, за сметка на по-впечатляващите (макар и културно по-маловажни) произведения на самобитното изкуство. Професионалните журнали също отделят съвсем малко внимание на ножа. Съществуват само 2-3 по подробни изследвания и трудове по темата.

От другата, много по-позитивна страна, коренната Американска култура в момента изпитва забележителен ренесанс. Популацията на коренните Американци, както в САЩ, така и в Канада, е много по-голяма, отколкото е била преди малко повече от век. Това население е все по-себеотстояващо се, и все по-уверено. Един от техните най-важни приоритети е да се съживят древните традиции. Един от пътищата за достигане на този приоритет е като се възстановят ценностите на древните занаяти. Правителствата на Канада и САЩ правят всичко възможно, за да помогнат на Първите хора да постигнат успех в този ренесанс. Оказва се директна, проактивна подкрепа за развитието на изкуството и занаятите на коренните жители. С активност от тази величина, е много вероятно мокотауганът, като работен инструмент, в бъдеще да играе поне малка роля в оцеляването на самобитната горска култура.


По книгата на Ръсел Джелбърт и Нед Джелбърт: „Мокотауган. Историята и изкуството на кривият нож: незаменимият инструмент за оцеляване на Горските индианци“

Ако този блог ви е харесал! Ако информацията в него ви е била полезна! Ако искате да изразите благодарността си, или да подпомогнете бъдещото му развитие! – Можете да натиснете този бутон, и да ме почерпите една бира с картофки! 😉 Благодаря ви!








17 коментара

  1. Стояне, страхотни статии 🙂 Като видях първата снимка от предната статия се зачудих аджеба как се работи с този нож 😆 После всичко ми стана ясно, даже се сетих да изровя един кухненски нож който преди време без да искам го направих на мокотауган (превъртя му дръжката нагоре, д****а китайските боклуци). Забелязвам че при почти всички снимки дръжката има първоначална права част, и тогава се извива на горе, което предполагам е за да има по-широка употреба.

    Офтопик: докато четях „горските индианци“ изядах малко букви и първоначално видях „горките индианци“ 😆

    • „Правата част“ е за поставянето на четирите пръста на ръката, без палеца. Той стои облегнат върху гърба на „извитата“ част на дръжката и добавя допълнителна сила и контрол. 😉

  2. Благодаря Стояне, страхотна тема. Вече съм го решил ще си правя Мокотауган 😀 . За кания още не съм решил , но като направя дизайна по него ще се водя! 🙂

  3. Много интересна статия! Не знаех нищо досега за този тип ножове. Струва ми се, че и днес биха намерили полезно практическо приложение. Благодаря!

  4. Ще взема и аз да си направя едно такова… с кания. Струва ми се, че това нещо ще е незаменимо в гората, поради простата причина, че този мокотауган в снимката най-горе от дясно става и за копаене на дупки малко или много. Изработката няма да е трудна, острие ще взема от някой стар и непотребен нож (фолдър) и ще го хвана с 3-4 болта да не мърда 🙂 !

  5. Привет на всички. Открих блога скоро, прочетох всичко и аз станах от „ЗАРИБЕНИТЕ“ по тема оцеляване – явно това е било в мене и съм търсил /подсъзнателно/ информация от този род, каквато намирам тук. Относно статията – много са интересни тези ножове /уреди/ но личното ми мнение е, че са по-скоро специализирани за определен вид дейност, отколко универсални. При индианците – да, появили са се от потребността в бита – изработване на канута, дървени посуда и т.н., но сега при нас, за тази дейност и по-скоро за оцеляване в гората не смятам, че са практични и полезни. В българският бит ги има, но както казах само като специализирани инструменти за изработване на дървени лъжици, копанки и други подобни и това е само в занаятчийството. Благодарности на Стоян за статиите и положеният труд – тук той ни показва как са оцелявали през вековете едни други и далечни нам народи.

  6. Чудя се как бих го заточил. При положение, че с него се обработва предимно дърво, би трябвало и доста често да се наточва. А предвид специфичната му форма, наточването сигурно изисква по-специални умения…

  7. Ми аз съм гледал клипове че завъртяна част на ножовете я заточват с шкурка или вид пила. Може да има и други начини, ама аз само за тия знам. Правата част естествено на няколко вида камъни 😉

  8. Браво Стояне! За пореден път ме изненада приятно! Чета блога ти от 4 месеца и всеки път когато вляза научавам по нещо. Разгледах внимателно всичките приложени снимки и сигурно ще си „сдялам“ и аз подобен инструмент тези дни, ако не прескоча до пазара в Димитровград. Не смяташ ли че правия участък на дръжката също е необходимо да е под известен ъгъл спрямо острието?

    • Ами аз написах, че острието на типичните мокотаугани е поставено под ъгъл около 30 градуса спрямо дръжката (правата й част). В наши дни обаче, все по-често този ъгъл липсва. Както е и при моят първи нож от този тип, за който ще спомена тия дни. 😉

  9. Здравко ти от кой град си, ако не е тайна естествено 🙂

  10. Нямам тайни! Направих си регистрация и сега ще се опиша в „Кой кой е“

  11. За полезността при оцеляването и/или бушкрафтърството – ами с извития нож човек може да направи практически всяко едно дървено нещо, от което има нужда в гората. 😉

  12. @Black Wolf: каква е разликата между „оцеляването“ и „бушкрафтърството“?

  13. @mechkolis: В предишната статия бях писал, че индианците са били известни със зле поддържаните си тъпи ножове, но веднага ме „опровергаха“ 🙂

  14. Относно разликите – примерно Б. Петров беше ги описал доста добре в един друг форум. Може би ще е удачно да отвори тема и в този форум.

    С две думи. Оцеляването е при кризисна ситуация да се измъкнеш жив, използвайки екипировка или каквото имаш под ръка там. Целта е да се спосиш възможно най-барзо и с най-малко поражения. Бушкрафта е живеене сред природата, обикновено за по-дълто време (в идеал – неограничено, което вече преминава в „примитивните умения“), използвайки максимално ресурсите на средата и знанията за използването им. Поне аз така разбирам нещата.

    Но както казах, може би е добре да се отвори тема във форума, и тъй като Б. Петров е зачекнал въпроса (макар и на друго място), редно е той да започне темата. 😉

Коментарът ви е добре дошъл!

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.