xenos::bushcraft

Блог за бушкрафт, примитивни технологии и живот с Природата…

Мокотауган: Историята на незаменимият инструмент за оцеляване на Горските Индианци – Част Първа

| коментара 26

„Най-ценните неща, които притежавам, са жена ми и кривият нож.“ – Синьото палто, Северни Крий

„Почти непознат днес, този нож е една от най-отличителните антики на „Северният човек“.“ – Карл Ръсел; „Огнестрелни оръжия, капани и инструменти на Планинеца“

„Нито един мъж от Североизточните гори не тръгва на път без този нож. Независимо колко кратка може да е дистанцията. И той може да направи с него 101 различни незаменими неща.“ – Джон Уесли Пауъл

Защо го наричат „Мокотауган“?

Повече от шестдесет местни племена се заселват в горите на Северна Америка, след като там пристигат първите европейци. Повечето от тези племена говорят (но не пишат) на свой собствен диалект на едно от трите големи езикови семейства: Алгонкуин, Атабаски и Ирокезки. Съответно, забележителният нож на Горските индианци бил известен под много различни местни имена.

Едно от най-използваните обаче било някаква форма на мокотауган. Някои от тия форми са са мокотаган, мокутаган, мокуман, мукутан, мокутакен и мохентаген. Има още много подобни, но първата дума, влязла в английският език е именно мокотауган (mocotaugan), и затова се е наложила. Тя все още се използва, макар и рядко, в Английския и Френския език. Преобладаващото определение за този инструмент от дълги години е „извит нож“ („crooked knife“). Има и много други наименования, които се отнасят също за този тип ножове, и те са: „кошничарски нож“ (“basket-making knife”), „нож за канута“ (“canoe knife”), „нож за дърворезба“ („carver’s knife“), „крив нож“, „многофункционален нож“ („general utility knife“), „нож-кука“ („hooked knife“), „домакински нож“ („household knife“), нож „Хъдзън Бей“ („Hudson’s Bay Company knife“), „кухненски нож“ (“kitchen knife“), „мъжки нож“ („man’s knife“) и т.н.

Един от проблемите при използването на термина „извит нож“ е, че този термин вече се използва и за други типове ножове. Например ножът „тигърски нокът“ от Малайзия, също е известен като „извит нож“. Има още няколко примера, които не са обект на тази тема, затова най-точно този тип ножове е добре да се нарича мокотауган.

Важността на „Мъжкият нож от Севера“

От северозападната тундра, на юг и изток през горите на Северна Америка, през реки и езера, и надолу до Атлантическото крайбрежие на Северна Каролина, коренните жители използват, практически за всичко във ежедневният си живот, този странен, но много практичен и универсален нож. Първите европейци, които са проникнали в горите на Новият Свят, отново и отново са били удивени от широкото разпространение на този извит нож, и на умението, с което местните са го използвали. Ето малко примери:

Капитан Джон Гилс, който описва прекараното в плен при индианците от Малисити време през 1696-та година, отбелязва, че извитият нож е бил част от екипировката на всеки мъж. В северозападните планини, през 1806-та или по-рано, търговците Хънт и Ханкинсън продават извити ножове на местните племена. Франклин Спек, виден антрополог, който е живял няколко години с индианците от Пенобскот, отбелязва:

„Извитият нож е от първостепенна важност. Всеки мъж притежава от два до шест такива. Виждал съм как един работник разцепи с помощта на чук и дървени клинове кедрова трупа с диаметър около 30 см, и няколко часа по-късно тя беше превърната в различни по големина летвички за изработка на кану, използвайки за тази цел само извит нож, с който им придаде форма и ги изглади.“

С този нож могат да се направят сто и едно незаменими неща, като се почне от най-елементарното – правенето на „пера“ от дървени клечки, с които да се запали лесно огън, и рязането на кожени ремъци, до най-„духовното“ – дърворезбата на церемониални маски. Други приложения са направата на дръжки за брадви и тесли; вигвами; канута от лосова кожа и брезова кора, както и греблата за тях; харпуни за бобри и копия и бентове за лов на риба; съдове за носене и съхраняване на различни неща от бита; „вретена“ за паленето на огън; кухненска посуда; съдове за храна; паници; ведра; лъжици и чаши за вода; лъкове за пробиване на дърво; лъкове и стрели за лов, шейни; снегоходки; снежни очила; лули за тютюн; тъпани и дрънкалки; бойни бухалки и дъски за люлки. Списъкът може да продължи.

Какво кара мокотаугана да изглежда толкова безполезен в очите на западния човек? На първо място това е неговата форма: металното острие обикновено е закрепено под ъгъл към дръжката. Нещо като сгъваем нож, който не е разтворен напълно. Това, което е още по-необикновено е, че с ножа се работи като острието се тегли с една ръка в посока към тялото. Дланта обхваща дръжката с пръстите нагоре и с палец, който притиска долната й страна. Това, което прави този нож толкова необичаен е факта, че е продукт на една култура, появила се преди хилядолетия. Култура, която отдавна е забравена в други части на света.

Този дизайн предлага на ползвателя инструмент с превъзходна ергономична ефективност. При тегленето на острието в посока на тялото, с длан и пръсти сочещи нагоре и юмрук под естествен ъгъл, придобитата сила на ножа е забележителна. Също толкова забележително е как това движение към тялото се усилва от леките контролиращи движения на палеца, китката, лакътя и рамото, за да позволи на ползвателя да извършва работа с невероятна гъвкавост, сложност и точност. Ето как мокотауганът се е превърнал в изключителен инструмент за местният жител на Северна Америка, с чиято помощ както да извършва различните ежедневни задачи, така и да твори забележителни произведения на изкуството.

Анатомия на Мокотаугана

Мокотауганът на горските индианци е инструмент за всякакви нужди. Той е уникално адаптиран към живота на местният жител, който преминава в лов и събирателство дълбоко в горите на севера. С неговият извит нагоре връх, ножът може да бъде използван за рязане, резба, дялане, дълбане и оглаждане – всичко, от което имате нужда в свят, в който има изобилие от дърво, корени, тръстики и кожи, събрани от близките езера и гъсти гори. Може да бъде използван както за най-тежката работа, така и за най-фините, с размери на косъм стружки, с които лесно да запалите огън, а също и за направата на невероятни форми в изкуството. Това, което прави ножът „извит“, не е само извитият нагоре връх. Самото острие е поставено под лек ъгъл спрямо дръжката. Острието на типичният мокотауган е било изработвано от ненужно парче Европейска стомана. Имало е размери около 10 см дължина (без танга), и средна ширина около 13 мм.

Остриетата са оформяни по най-различен начин: накои са били съвсем плоски и равни, други са били дъговидно извити по цялата си дължина, трети са били само с извит връх – понякога плавно, понякога рязко, а понякога по наистина странни начини. Например при един експонат в Американският музей за Национална история, извитият връх е във формата на 3/4 затворен кръг. Самите върхове може да завършват също по различен начин: квадратни, триъгълни, заоблени, или островърхи с различен ъгъл. Най-често заточването (скоса) на острието е едностранно (подобно на длето), по-рядко се заточват и двата ръба на ножа, а най-рядко заточването е двустранно на острието (като на нормален нож).

Заедно с дръжката, острието може да бъде изработено съответно за държане в лява или в дясна ръка. Дръжката се обработва предварително така, че острието да приляга плътно в нея, след което се фиксира с най-различни пристягащи материали. Те могат да бъдат кожени ремъци, корени от ела, връв или жица, или често ивици плат или парчета кожа, напоена със смола, катран или лепило от риба, които са закрепени с нитове или някаква лента.

Индианците са можели евентуално да изтъргуват готови ножове мокотауган, които са били от висококачествена стомана, но тяхната бедност като цяло ги е карала да си правят свои собствени. Както един откривател е отбелязал, индианците са „майстори на рециклирането“. Изхвърлени триони, ножици, бръсначи, тигани, пружини за капани, обръчи от бъчви и дори мечове и дула на оръжия – всичко е било превръщано в остриета. Най-ценени са били изхвърлените ненужни пили. От тяхната изключително твърда висококачествена стомана, те правели най-добрите си остриета.

В началото тези метали са били обработвани по начин, близък до този по който някога се е обработвала медта. Пещ за създаването на необходимата топлина, както за придаване на нова заточка на желязото, така и за темперирането (закаляването) на готовото острие, е било лесно да бъде наподобена с помощта на добре подържан огън, разпален в плитка дупка в земята, и раздухван с помощта на кухо стъбло от тръстика.

Относно дръжките – индианците винаги са правили свои собствени. Отново от всяко подходящо нещо, което им е попаднело под ръка. Обикновено това се е правело от твърдо дърво, но понякога са използвани кости и рога от животни. Това е била причината да няма два еднакви такива ножа – всички са били уникални! Обикновено човекът, който изработвал ножът, е бил и човекът, който го е използвал. Той е оформял както острието, така и дръжката така, че да отговарят на неговите специални изисквания. Мокотауган остриетата са били оформяни и закалявани по различен начин, за да служат за различни цели Като добавка към универсалната форма на мокотаугана, има други четири често срещани форми. Те са:

  • А) плоско, право острие, с ширина от 13 до 19 мм, за отстраняване на материал и грубо рендосване;
  • B) тясно, плоско, право острие, с ширина около 1 см, за фино оформяне;
  • C) тясно, плоско, право острие, също с ширина около 1 см, за дълбаене по дължината на дървесните влакна;
  • D) плавно извито острие, около 1 см широко, също за дълбаене, но напряко на дървесните влакна.

Типичната дръжка е поставена под ъгъл спрямо острието (около 30 градуса), понякога по-малък, понякога по-забележим. Тя може да бъде съобразена с големината на ръката, която я държи, както и да е проектирана да държи по различен начин танга на острието. Като цяло по дръжката няма орнаменти, но някои майстори обичат да поставят различни мотиви по нея, превръщайки я в произведение на изкуството.

Как днешните майстори използват Мокотаугана

Ето как в наши дни майсторът на канута Хенри Вейлънкорт от Грийнвил, Върмонт, оформя централната дъска за едно от неговите прочути ръчно изработени канута, както го е описал Джон МакФий в класическата си книга от 1975-та „Оцеляването на кануто от кора“:

„След като с помощта на брадва отсече парче от брезова трупа, той взе извит нож и хвана дръжката му с дясната си длан, сочеща нагоре, и острие сочещо на ляво. Острието беше извито близо до върха си, позволявайки му да изълбава улеи и кухини там, където нормалните ножове не могат. И острието, и дръжката бяха със форми, които не бях виждал досега. Дръжката, изработена така, че да удобство за ръката, затворена над нея, беше леко издута. Острието не беше сгъваемо, а фиксирано, но беше поставено под лек ъгъл спрямо дръжката.

Вейлънкорт хвана парчето бреза също като цигулка, подпряна на едното му рамо, и започна да го дяла, движейки ножът назад, право към гърдите си. Централната дъска на кануто е с много сложни форми, които само майстор може да направи. За мен, правенето на централната дъска изглежда като работа, за която са нужни пробивен трион, лентов трион, комплект длета, чук, плоско ренде, ренде за дълбаене, дебеломер, шаблони, и най-вече технически чертежи. Всичко обаче той успя да направи само със своят мокотауган!“

Древните предшественици на Мокотаугана

Историята на „теглещият“ нож за една ръка на местните жители на северните гори на Америка започва преди много време, и на много по-далечно място. Десетки хиляди години назад във времето, някъде в дългият ледников период, няколко членове на ранният човешки вид, живеещи в умерените райони на Източна Азия, започват да се разселват по останалите части на континента.

Около 16 000 години преди новата ера, наследниците на тези първи хора достигат на север и изток до Сибир, а след още няколко века преминават широкият 1000 мили Берингов „мост“ и навлизат в Северна Америка. Тези хора от Каменната ера, пристигнали в Северният Пасифик, са типични представители на човешкият вид, който се е разселил в различни части на света. Всяка група е малка на брой и се движи самостоятелно и независимо от останалите, но споделя с тях една и съща основна, примитивна култура. Те са номади, пътуващи от место на место, в търсене на храна, облекло и подслон, и оцеляващи с помощта на това, което успеят да убият, или съберат. Техните единствени оръжия са били голите им ръце, тоягата и копието. Единствените им инструменти, направени от камък, са били чукът, юмручният клин, брадвата и ножа. Ножовете са били използвани в седнало или клекнало положение, като движението е било към тялото, защото е най-естествено.

Но тази обща, основна и примитивна култура не се запазила. В книгата „Кръстопът на Континентите“, в една от най-добрите проучвания на движението на хората от Сибир към Новият свят, Уилям Фицхуг и Аарон Кроуел пишат следното:

„Тази първа миграция била само началото на историята. За хората, които се заселили в Северният Пасифик, след нея започнал дълъг и комплексен процес на културни промени, приспособяване и разнообразяване, които породили брилянтна палитра от ловна, риболовна и пастирска култури, на местата на първият контакт на първопроходците.“

На даден ранен етап от този процес се появил мъж с мутирала Y хромозома, която се предавала от баща на син. Това създало групи от хора с характерни различия. Много от тези групи загубили знанията за използването на нож с придърпващи движения. Но други две групи – Ескимосите и Индианците – запазили това знание цели хилядолетия, дори след като желязото навлязло в тяхната технология. Това знание се изразило ясно в две основни форми: женският нож Улу на Ескимосите и жените по северното крайбрежие, и мъжкият „теглещ“ нож. И двата били правени първоначално от лесно достъпни и готови по форма камъни, заострени чрез чукане и триене в други камъни. Държали са се просто в ръката. После се появили дръжките. Неминуемо формата се определя от функцията, така че дръжките били прикрепяни към острието под ъгъл, който правел дърпащото движение дори още по-ефективно.

С увеличаването на числеността на популацията, тя се разселвала бавно, но постоянно на изток и юг в продължение на хиляди мили. 1400 години преди новата ера, суб-група от палеоиндианци започнала да формира Източната Горска култура. С развитието на миграцията, суб-групи от 50 до 100 души се установили и заселили в гористи местности край реки, които да им осигуряват храна, дрехи и подслон целогодишно. Евентуално някои от тези суб-групи са формирали около 60-те различни Източни Горски индиански племена, и цели хилядолетия мъжете от тези племена продължили да ползват „теглещият“ нож от Каменната ера като един от най-важните за тяхното оцеляване.

Изминали векове. Праисторическите хора намерили по-добър камък за своите остриета – кремък, обсидиан и шисти – които можело да бъдат заточени като бръснач. Горските хора намерили още един материал за своите ножове – зъби от бобър. Тези боброви зъби, както Карна Борлънд отбелязва в „Индианците от Североизточна Америка“, са били използвани по същият начин, както са ги използвали и самите бобри – за дялане на дърво чрез придърпване към себе си. Тези каменни остриета и боброви зъби били същите, които дълги години служили добре на Първите хора от Горите. Те ги използвали активно само до преди пет хиляди години преди нас.

Еволюция на Мокотаугана

А) Най-ранните остриета от Каменната ера: Това било основният режещ инструмент на първите хора във всички праисторически култури. Те правели ножовете си от намерени камъни, които оформяли с дължина около 10 сантиметра, и с помощта на друг камък ги заточвали едностранно, подобно на длето. Използвали ги като ги обхващали с четирите пръста на дланта, а с палеца притискали заоблената задна част. Режели с придърпващо към тялото движение. Ранният човек най често е бил в бърлогата си, докато е режел, използвайки горната част на крака си за да подпира ръката, държаща обработваният обект.

B) Първото голямо подобрение в режещият инструмент: Някъде във времевия континуум, някои праисторически хора открили по-добър начин за използвне на ножа от камък. Те поставили това парче камък в дръжка, която сключвала известен ъгъл с него. Така запазвайки същата техника на движение към тялото,т е вече разполагали с много по-добър нож, с много по-голяма „теглеща“ сила, по-широк обхват на движенията, и по-голяма площ, където да се поставят пръстите, повишаващи контрола над движенията.

С) Второто голямо подобрение в режещият инструмент: Евентуално горските хора са се научили как да изработват по-добри остриета. Намерили са начин да откриват, добиват и обработват кремъка и подобните му минерали, превръщайки ги в остриета, които били по-лесни за изработка, имали по-остър режещ ръб, подържали този ръб по-дълго време, и можело да бъдат заточени повторно. Този рядък екземпляр беше неочаквано изкопан при разкопките на скално убежище в Северозапада, далеч от Горите, където културата на мокотаугана процъфтявала. Този подобрен нож е бил привнесен при местните жители от малка група Алгоникуини, за които е известно, че са мигрирали далеч на юг до Горите преди 1000, или повече години. А може ножът да е намерил своят път надолу, следвайки някой от старите търговски пътища, които са опасвали Северна Америка.

D и E) Две уникални версии на Ранните ножове: До втората половина на 19-ти век някои Горски хора са използвали боброви зъби в ролята на режещ/дълбаещ инструмент. Големите горни резци са проектирани от Природата точно като първите ножове – за теглещо към тялото движение. А бобрите, понякога големи като мечки, са имали резци, достатъчно големи за да бъдат използвани от човека в ролята на острие. Някои коренни жители просто са използвали два такива резеца все още закрепени за носещата ги челюст. Други са прикрепяли един голям резец в специално издялана дръжка. Ножове като този, изкопани при разкопки около река Отава, са датирани на възраст около 5 000 години.

F) Първите Мокотаугани: Коренните жители на Горите, винаги приспособяващи се, бързо са оценили предимствата на революционният нов материал за остриета, който им предоставила настъпващата Желязна ера. Показаният тук нож е типичен по много начини за голям процент от ножовете, направени от новият метал. Острието е изковано от едно, или много изхвърлени парчета стомана. То е право, дръжката е от твърдо дърво по избор, и е възможно най-проста. Прикрепянето на острието към дръжката е направено грубо с помощта на естествени материали. Въпреки всичко, независимо от всички други Европейски форми на ножове, които Желязната епоха предложила на Горските хора, този нож запазил хилядолетната техника на сочещата нагоре длан и теглещото към тялото движение, а дори и я подобрила.

G) Мокотауганите като произведение на изкуството: Най-висшата форма на незаменимият нож на Горските хора. Към тези украсени ножове са се отнасяли с голяма грижа и внимание – от направата на формата, която функцията определяла, до възможно най-детайлното украсяване на всеки елемент. Такива ножове са се изработвали и от Европейски материали и са украсявани с Европейски мотиви. Те са били (и все още са) реликви, които са преминавали от едно поколение, в друго. Един от елементите на тези ножове, който е нетипичен за този тип, е относително незабележимият ъгъл между дръжката и острието.

Ако този блог ви е харесал! Ако информацията в него ви е била полезна! Ако искате да изразите благодарността си, или да подпомогнете бъдещото му развитие! – Можете да натиснете този бутон, и да ме почерпите една бира с картофки! 😉 Благодаря ви!








26 коментара

  1. Стояне, да беше турил снимка и на твоя извит нож.. 😛

    Между другото, Рей Миърс доста сръчно се оправяше с него, прим. когата издяла дръжка на брадва в последния цикъл серии за Канада.

    • Black Wolf, не разваляй изненадата! Тя поредицата е по-дълга, отколкото изглежда. 😉

      П.П. Между другото Рей Миърс го използва и за направата на една интересна „посуда“, както го използва и при направата на снегоходките. То няма как да не се справяш сръчно. Който го е хващал такъв нож знае, че контрола е много по-голям, отколкото при „стандартните“. 😉

  2. Рей Миърс е бил бедно момче от провинциална Англия. На младини не е имал пари за екипировки и затова е започнал да се учи да се оправя сам и да майстори разни неща. Това заедно с влечението му към природата го е тласнало към бушкрафта. Това е известно на повечето наши приятели тук, ама рекох още веднъж да го кажа. 😉

    • Не, то не за Рей ставаше дума, а за снимката. 😉 Иначе за него – аз съм го повтарял много пъти, ама човек докато не седне да прочете поне една негова книга, все ще вижда в него „дебелото момче с розовите бузки, зализаният перчем и афинитета към парите и показността“ 😉

  3. Е най-после някой да покаже истниски индиански нож! 🙂
    Предполагам повечето читатели тук са гледали уестърни, а някои по-възрастни си спомнят филмите от ГДР с Гойко Митич. Та в тези филми индианците са показани със съвременни ловни ножове. Нищо подобно – точно такива „странни“ остриета са използвали. Освен това са били известни с факта, че са били едностранно заточени (точени са само от едната страна на острието) и в сравнение с ножовете на тогавашните бели заселници са били изключително затъпени. Сред белите заселници изразът „индиански нож“ е бил символ на зле поддържано острие.

  4. Хм , доста интересна статия, браво Стояне. Досега не бях чувал за този вид ножове, а някой сеща ли се каква кания може да му се измисли…

  5. Ще направя още едно уточнение.
    През 19-ти век след масовото нашествие на бели заселници, вече се наблюдава и „нашествие“ на „бели“ предмети в бита на индианците включително и огнестрелни оръжия.
    Може би е любопитно да се спомене, че в Америка не е имало коне. Те са се появили благодарение на испанските конкистадори.

    @Shady: Ми как каква кания? – Крива естествено 😀 😉

    • И за кании вероятно ще стане дума 😉
      zoso, много неща могат да се кажат за индианците, заселниците, конете и т.н., но за да не кривнем в „Ранна Американска история“, предлагам да говорим повечко за ножа. 😉

  6. @Zozo, това е ИНСТРУМЕНТ, сечиво. Иначе индианските ножове са били най-различни, но за всички е трябвало да плащат доста скъпо (с кожи), така че са ги използвали до дупка. Ето тук може да видиш (картинките могат да се увеличават).
    http://www.indiani.cz/index.php?a=4
    И са били достатъчно остри, не се съмнявай… Да одереш и разфасоваш бизон или елен с тъп нож не става. Още по-малко да неражеш кръгообразно една бизонова или лосова кожа (а това е бая дебело, повярвай ми) на лента широка 1 или 2 см. за направата на т. нар. babiche (въже от сурова кожа, което е изрязано като цял шнур от една кожа), с даже относително тъп нож изобщо не става. Поне 2-3 пъти дакото режеш трябва да го точиш добре. 😉

    Стояне, поздравления за статията. Чакаме продължението.

  7. Абе не знам за боброви кожи, но който издялка кану с тъп нож – получава награда. Със сигурност са си ги поддържали доста ножовете, вероятно повече и от белите, защото за тях това е било от по-голямо значение.

  8. Евала Стояне, усещем, че това ще е поредната добра поредица от статии 🙂 Наистина и аз за пръв път чувам за такъв нож, а иначе като хлапе съм изчел доста книги на Карл Май 🙂 От линка, който го е дал Black Wolf видях едно доста добро и универсално ножле- леко извито, подобно на описания в статията и по- широко към върха. Малко ми заприлича на мачете 🙂

  9. Замислих се още, дали този нож се е използвал при битки и при лов? Иначе от описанието ясно се вижда, че се е използвал предимно като сечиво. 🙂

  10. Баща ми каза че има подобен (по форма) метал на село, искал малко дооформяне още. Та вдъхновен съм да си направя,само да намеря подходящо дърво по здравина и естествена извивка 🙂 . Ако се получи нещо ще пусна снимки и впечатления как се е представил (в говорилнята сигурно 😉 ) .

  11. Стояне и от мене най-сърдечни поздравления и окуражаване за продължението. А инак, скоро ще се сколегясаме на тая крива тема 😉 даано!

  12. Благодаря, Сандо! Тя заслугата за тия публикации в голяма степен е твоя, и на Black Wolf, така че… 😉 А дано да се получи и вашта работа! 🙂

    Shady, ако не бързаш, и изчакаш края на поредицата (предполагам най-късно другата седмица по това време), може да видиш и някои практични съвети, които да ти помогнат с подобното парче метал на село. 🙂

    П.П. Между другото, тоя тип ножове не са съвсем непознати в наще земи. Някой виждал ли е с какво циганите (май копанари им викаха) правят дървени лъжици и копанки? Та даже по някои пазари се продават тия инструменти.

  13. Shady, мисля, че идеята да си направиш такъв нож е доста добра- смятам, че ще е от полза на всеки, който се занимава с излети и риболов; поне на мен доста често ми се е случвало като съм за риба някаде, да си дялкам импровизирани стойки за въдицата в зависимост от терена, но съм го правил с един стар касапски нож на който дръжката си я правих сам 🙂 Виждам обаче, че с Мокотаугана ще ми е далеч по- лесно и ще чакам с нетърпение следващите статии за да видя как да си направя и аз един такъв 🙂

  14. Да, у нас с подобен инстумент се правят лъжици и пр. Също и в Швеция, тъй като Мора имат извити ножове за лъжици. 😉
    http://flagmedia.eu/mora/products/Products.aspx?t=yes&id=164&c=Tools
    Но те са малки и стават за лъжици, не са за дялане и оформяне на по-големи неща.

  15. Извънредно интересно! Чакам с нетърпение втората част, особено този момент с направата от подръчни материали и „рециклирането“ много ми хвана вниманието (както беше онази фраза, „True hikers help themselves“). Благодаря, Стояне!

  16. Стояне щом казваш ще изчакаме, всеки съвет е добре дошъл, а за ножовете с които се правят дървените лъжици продават… естествено на Димитровградския пазар, но тези които аз видях бяха за по-големи лъжици, аз си търсех за малка (пробвах се да си направя). Цените им варираха от 2 до 4лв. 😉 . Питах го продавача как ги прави и каза че от стар ресьор от кола, ставало много здраво и издържливо. 🙂

  17. Много интересно четиво. Би ли публикувал линкa към оригиналната статия? Ако превеждаш от няколко източника пусни линковете и към тях. Интересно ще е да прочетем и в оригинал. Благодаря предварително.

  18. Стояне, наистина прекрасен материал и чудесно свършена работа.

    Досега не съм се включвал в коментарите, но този път не се сдържах и наистина те поздравявам.

  19. Индианците ги познавам само от Майн Рид и Карл Май. Иначе с помощта на такива ножове хиляди българи са си хранели семействата през вековете. Първите ми срещи с такъв инструмент са отпреди близо 30 г. На село ковачът въоръжен с керпеден, пила, чукче и ножа от последната снимка идваше да кове магарето. След свалянето на старата подкова с няколко движения с ножа /имаше си име ама съм го забравил/ човекът подравняваше и почистваше стъпката на копитото. И така много години. Пробвал съм се два-три пъти и аз ама не можах да открадна занаята. Майсторът почина преди няколко години ако синът му пази инструментите ще кача снимки. Виждал съм подобни ножове в стара бъчварска работилница, на Етъра също. Впрочем с навлизането на новите технологии нищо чудно след 10-15 год. да четем преводи на възторжени статии за друг велик инструмент-теслата

    • Да, ножът за копита (hoof knife) е също на принципа на мокотаугана, но е малко по-специализиран. Иначе пак може да се работи с него по същия начин.

      А колкото до теслата – то дори и сега в някои страни започват да гледат като на екзотичен инструмент от отминалите времена. Наричат я „adze“ и е маалко по-различна на вид от нашенските, но принципа е същия. Ето пример:
      http://paleoplanet69529.yuku.com/topic/13803/t/Making-and-useing-an-adze.html

  20. Тази форма на ножа се използва и по нашите земи от налбантите/ нали така се наричат тези ,които подковават коне?…/ , по северна Добруджа го наричат “Сантрач“.С него изрязват и равнят копитото….. Подобен нож, но с по-дълга дръжка и по- късо лезвие пежат стеблата на царевицата есенно време…

  21. Нашенските „копанарски“ ножове са малко по-различни. Гледах онзи ден на пазара такива ножове. Груба работа… Копитните също.

Коментарът ви е добре дошъл!

Optimization WordPress Plugins & Solutions by W3 EDGE