xenos::bushcraft

Блог за бушкрафт, примитивни технологии и живот с Природата…

Иши – една невероятна история за оцеляването

| коментара 28

Една чудесна статия за историята на Ишипоследният див индианец на Америка, написана специално за блога от Black Wolf. Приятно четене!

Не знаем неговото истинско име. Думата „иши” на родния му език яна означава просто „човек“. Той ще остане известен под това име – последният човек от своето племе.

Историята на Иши започва на разсъмване на 29 август 1911 г. В двора на кланицата, намираща се в покрайнините на калифорнийското градче Оровил, кучетата започнали ожесточено да лаят. В бледия полумрак на настъпващото утро касапите видел човек, който като хванат в клопка звяр се притискал до оградата. Това бил Иши.

Месарите прибрали кучетата и повикали шерифа. Шерифът Дж. Б. Уебър веднага пристигнал с помощниците си. С готово за стрелба оръжие те предпазливо се приближили, но човекът не мислел да се съпротивлява. Шерифът видял пред себе си полугол индианец, загърнат единствено в нещо като пончо от парче износен брезент, което очевидно било взето от изхвърлен стар гюрук на каруца. Човекът бил много уплашен, изглеждал напълно изтощен и бил кожа и кости. Полицаите го откарали в шерифството и не знаейки какво да правят, го затворили в килия за душевноболни…

През следващите няколко дни голяма част от жителите на градчето Оровил и околността се извървели през шерифството, за да видят пленника. Отвсякъде се сипели въпроси на английски и испански; индианци от близките резервати се опитвали да го заговорят на своите езици, но без успех. Човекът слушал внимателно и отговарял нещо на непознат език.

Историята предизвикала истинска сензация в местната преса. След няколко дни за това писали и вестниците в Сан Франциско. Тези вестникарски публикации веднага били забелязани от двама антрополози – професорите от Калифорнийския университет Алфред Крьобер и Томас Уотърман.

Това било щастие за Иши и за науката. Проф. Крьобер, който в следващите години става един от патриарсите на антропологията в САЩ, веднага се досетил какъв може да е този индианец. В района, в който се намирал Оровил, по поречието на реките Мил-крик и Диер-крик през ХІХ в. живеело индианското племе яхи. Яхите били най-южното подразделение на народа Яна, обитавал земите източно от р. Сакраменто около Маунт Ласен. Цялото племе яна наброявало около 2 хил. души, а яхите били 400-500 човека.

Но яхите се смятали за изчезнали! Между 1865 и 1870 г. белите заселници в областта организирали няколко похода за изтребване на индианците, в резултат на които всички яхи (или мил-крики, както го наричали), били избити. Така поне мислели околните ранчери и фермери.

Може би тайнственият човек бил оцелял член на това племе? Изглеждало невероятно и проф. Уотърман веднага заминал за Оровил. Той разполагал с речник на централния и северен диалект на племето яна, тъй като малцината оцелели членове на тези части на племето живеели в малък резерват и от няколко години културата им била обект на изучаване от антрополозите. Ако непознатият бил наистина яхи, езикът му вероятно щял да бъде сходен със записания в речника.

Уотърман влязъл в килията при затворника и седнал на нара срещу него, отворил речника и започнал да произнася различни думи. По нищо не личало, че индианецът го разбира. Ученият започнал да се отчайва и вече не знаел какво да прави, когато посочил направения от борови дъски нар и произнесъл „сивини” (жърт бор). Индианецът се изправил. „Сивини” – повторил той. След това и двамата в еуфория започнали да викат „Сивини, сивини!” Контактът бил установен.

Постепенно излезли и други думи, които двамата разбирали. Уотърман установил, че макар южният диалект да се различавал в някои отношения от другите два, това несъмнено бил един език. Между двамата се завързал контакт. И тогава Иши задал първия въпрос. От него зависело дали Уотърман ще спечели доверието на индианеца. „И не ма яхи?“ („Ти от нашия народ ли си?”) – попитал Иши. Уотърман погледнал в напрегнатите черни очи на събеседника си и отговорил „Аа!“ (Да!). Иши си отдъхнал. Било очевидно, че Уотърман не е яхи, но на пленника станало ясно, че пред него е приятел.

На другия ден двамата заминали за Сан Франциско.

Но откъде се появил последният индианец яхи? Станало ясно, че след изтребването на племето една малко група, около 30 души, успяла да се спаси и се укрила в планините. Оцелелите разбрали, че живота им зависи от тяхната невидимост.

Индианците не ходели на лов за крави или овце, както се случвало по-рано. Не се виждал нито един отпечатък от бос крак, предателски дим или пепел от огън; белите не открили нито една счупена стрела, стар връх на копие или примка в храстите. Планинските дебри погълнали последните яхи.

Те ловували с лъкове, копия и капани, ловели с мрежи и копия риба в реките, събирали през есента жълъди, които смилали на брашно за зимата. Берели див лук, горски плодове и въобще използвали редица растения.

В потайни места те си направили малки колиби, замаскирани така, че да не могат да се видят отгоре, от високите склонове на каньона. До жилищата имало също толкова умело замаскирани хранилища; в тях се намирали рамки за сушене на провизии, кошници със сушено месо, риба и жълъди, различни инструменти и запаси от кожи.

Иши, който в началото на това скрито съществувание бил на около 10 години, прекарал практически целия си живот в тези условия. Неколцината по-възрастни мъже го учели на всичко, което трябва да знае един мъж яхи: да познава навиците и поведението на различните животни и птици, за какво служат различните растения, да разчита следи и да ловува, да прави лъкове и да стреля, да прави различни видове капани, да лови риба, да изработва различни сечива и инструменти и още много, много неща. Оцеляването на малката група зависело от тези умения, от това да използват всички възможни ресурси на околната среда.

Годините минавали. В малката група, съставена от роднини, естествено нямало бракове и не се раждали деца. Хората остарявали и отивали при прадедите един след друг. Накрая останали Иши, сестра му и старата им майка. Яхите живеели в пълна изолация почти четиридесет години!

През 1908 г. група картографи, работеща в изолирания планински район, забелязала самотните индианци. За тримата последни оцелели това било ужасяващо събитие. Те знаели – белите означават смърт! В последвалото бягство те се загубили един друг в планините. Иши повече не видял майка си и сестра си.

Последните три години от живота си в планините Иши прекарал напълно сам. Накрая мъката, отчаянието и самотата надвили дори този човек, обучаван от детството си на търпение и самообладание. Иши решил да умре. Дни наред той бродел безцелно, без да се крие, като в полусън, и накрая съдбата го отвела в кланицата край Оровил.

* * *

Новият живот на Иши започнал на 4 септември 1911 г. На този ден той престъпил прага на Антропологическия музей в Сан Франциско, на който било съдено да стане негов втори дом.

Крьобер и Уотърман уредили нещата с Бюрото по индианските въпроси – индианецът бил зачислен под тяхна опека. Била му дадена стая в музея и тъй като учените искали Иши да има самостоятелност, той бил зачислен на заплата като чистач в музея.

Но Иши всъщност не бил чистач (въпреки че с голямо трудолюбие и старание се отнасял към задълженията си), нито пък бил своеобразен „жив експонат”. Преди всичко той се превърнал в приятел на Крьобер и Уотърман.

Иши с удивление изучавал света на белите хора – колите, влаковете, първите самолети, многоетажните сгради и много, много други чудновати и тайнствени неща, които му се стрували все едно дошли от света на духовете. Постепенно речникът му на английски се разширил до 500-600 думи, а и новите му приятели понаучили езика яна, така че можели да общуват достатъчно пълноценно.

Учените пък с не по-малък интерес изучавали света на последния „див индианец” в Северна Америка, света на човека от неолита. Иши научил новите си приятели на всичко, което умеел и знаел.

Започнали от езика. Постепенно той продиктувал целия си речников запас, изпял своите песни, демонстрирал множество звуци на диви животни и птици и показал как с глас се примамват различните животни по време на лов. Индианецът демонстрирал цялата ловкост и умения, позволяващи на човека от каменния век да оцелее сред природата. Той разказал около 40 легенди и предания, свързани с духовете на гората, живота, смъртта и любовта.

В двора на музея Иши построил колиба, в каквито живеели яхите. Той не плетял кошници, защото не умеел или просто не искал – все пак това било женско занимание. На мъжа подобавало да изработва оръжие и ловни принадлежности. Иши показал неща, които имали огромно значение за учените. Те могли да видят с очите си как човекът преди 1000 или 10 хил. години е обработвал обсидиана, превръщайки го във връх на копие. Иши бил майстор на върховете за стрели. За 30 минути той можел да изработи остър като бръснач смъртоносен връх със съвършена форма. След време Иши се научил да прави тези върхове не само от традиционните обсидиан или кремък, но и от парчета дебело стъкло (най-вече от дъното на счупени бутилки). Пред очите на антрополозите той майсторял харпуни, рибарски мрежи, примки и въжета от растителни влакна. Но връх на неговото умение било изработването на лъкове и стрели.

Тук, във връзка с лъковете и стрелите, трябва да споменем един друг близък приятел на Иши – д-р Сакстън Поуп (Saxton Pope). Той бил преподавател в медицинския колеж на Калифорнийския университет, чиято сграда се намирала в съседство с музея. Веднъж д-р Поуп видял през прозореца как Иши прави лък, слязъл и го заговорил. Скоро между двамата се установило близко и искрено приятелство, основано на общите интереси и душевна нагласа. Д-р Поуп старателно изучавал изкуството на стрелбата и правенето на лъкове и станал експерт по тях. По-късно той публикувал няколко ценни научни изследвания за лъка и стрелбата с лък и станал един от хората, възродили в САЩ лова с лък и стрели.

По-малко провървяло на проф. Уотърман, който внимателно наблюдавал как Иши пали огън с помощта на дървен свредел и парче меко дърво. Уотърман казал на своите студенти по антропология, че за да вземат изпита си, трябва да се научат да палят огън с триене. Той заявил, че ще им покаже как се прави това, а след това отново и отново въртял дървената пръчка, но заветната искра така и не се появила…

През лятото на 1914 г. проф. Крьобер организирал експедиция по родните места на Иши. Крьобер, Уотърман и Поуп видели как Иши прилага своите умения в естествена среда. Те с удивление гледали с каква акробатична ловкост той се катери със самоделно въже по скалистите стени на каньона, как безшумно като сянка се движи из горските гъсталаци. Иши им показал различните начини на лов – застрелял летяща птица, заек от 5 метра и елен от 35 метра. На тях им било интересно да чуят названията на повече от 200 растения и да научат за техните хранителни и лечебни свойства. Обземало ги отчаяние от неговото стоическо търпение, когато той часове наред, без да помръдне, дебнел появата на дивеча, в чието наличие не се съмнявал.

Но лятото свършило. Иши не пожелал да остане в планините, макар че приятелите му щели да му помагат с всичко необходимо. Той искал да живее сред хора.

Отново се заредили дните в музея. В началото на 1916 г. Иши се разборял; ставало му все по-зле и по-зле. Приятелят му д-р Поуп този път не можел да му помогне – станало ясно, че е болен от туберкулоза. Иши постепенно гаснел и на 25 март 1916 г. затворил очи завинаги.

Иши бил погребан с почести. За приятелите му, които в началото били просто заинтересувани учени, неговата смърт била тежък удар.

Когато по-късно попитали А. Крьобер как би охарактеризирал Иши, той отговорил: „Той беше най-търпеливия човек, когото познавам. С това искам да кажа, че той изповядваше философия на търпението и нито самосъжалението, нито горестите на живота омрачаваха чистотата на неговото съществуване.”

Д-р Поуп написал в некролога: „Последният див индианец на Америка си отиде стоически и без страх. С неговата смърт завърши цяла една глава от нашата история. Той виждаше в нас цивилизовани деца – хитри, но не и мъдри. Ние знаем твърде много, но повечето от тези неща са фалшиви. Той познаваше природата, която винаги е истинска. Той имаше такива черти на характера, които никога няма да загубят ценността си. Беше добър, мъжествен, сдържан, и въпреки че бяха му отнели всичко, в сърцето му нямаше злоба и горчивина. Той имаше душа на дете и ум на философ.”

Black Wolf

  Използвани източници:

  •  Theodora Kroeber, “Ishi in Two Worlds: A Biography of the Last Wild Indian in North America” (Berkeley and Los Angeles: University of California Press, 1961).
  •  Saxton T. Pope, „Yahi Archery“ , University of California Publications in American Archaeology and Ethnology 13 (1918): 104-152.
  •  THE STORY OF ISHI: A CHRONOLOGY by Nancy Rockafellar : http://history.library.ucsf.edu/ishi.html

Ако този блог ви е харесал! Ако информацията в него ви е била полезна! Ако искате да изразите благодарността си, или да подпомогнете бъдещото му развитие! – Можете да натиснете този бутон, и да ме почерпите една бира с картофки! 😉 Благодаря ви!








28 коментара

  1. Изключително! Благодаря на Black Wolf за статията и на Стоян, че я публикува!
    А думите на д-р Поуп в некролога, мисля, че характеризират цялата съвременна индустриална цивилизация. Освен това каквото е било отношението към индианците от Северна Америка, такова е било и към тези от Южна Америка, към аборигените в Австралия и към всички местни народи и племена.
    В съвременността това отношение е малко по-рафинирано (не ги избиват директно), но е по-цинично.

  2. искам да поздравя Стоян и Black Wolf за статията това беше една от най интересните биографии които съм чел досега не знам друго какво да кажа мисля че всичко е излишно

  3. Забравих да поясня историята с името. В обичаите на яхите (както на много други индиански племена) съществувало табу (ритуална забрана) човек да произнася сам името си. Не било прието и да се задава въпроса „Как се казваш?“. Името можело да се узнае единствено чрез останалите хора. В случая с Иши това било невъзможно, затова ние не знаем истинското му име.

  4. Поздравления за статията, наистина много увлекателно и интересно 🙂

  5. хм интересно,тогава трябва доста пъти да се е случвало да не знаят името на странстващ пътник,пленник или гост

  6. А има ли възможност „собственикът“ на името да даде жокер на случайния минувач за това как се казва? Или да му играе пантомима, както всички сме играели като деца, за да обясним нещо?
    Доста книжки бях прочел като дете за сев. индианци, но това с името ми беше убягнало.

  7. Подобен обичай е бил характерен за някои племена, но не за всички. Да, често се е случвало името на някой странник така и да не се узнае.

  8. Поздравления на Black Wolf за чудесния и познавателен материал. Прочетох статията с удоволствие…

  9. Евала за статията!!!

  10. С интерес чета този блог, но за съжаление постепенно забелязвам, как от блог за бушкрафт, все повече се превръща в блог за индианска пропаганда.

    • В такъв случай смятам, че не си забелязал добре! 😉

    • Приятел, каква индианска пропаганда те гони, като индианци в Америка са останали само в резерватите! Земята, на която те са живели хиляди години им е била отнета от белите „американци“. И с какво са го заслужили-когато белите дошли на континента били посрещнати като богове. Според мен Северна Америка щеше да е много по-добро място ако там живееха истинските, „законните“ американци-индианците. От природата те взимали само толкова, колкото им е необходимо, а дори това, което взимали те въстановявали.

  11. Епа ако това не е бушкрафт, здраве му кажи! 😉

  12. както е казал черния вълк,индианците до преди няколко стотин години са били в каменната ера,по „бушкрафт от това е дървената ера 😀
    а и не съм забелязал блога да е индианска пропаганда,това че има две статии на тази тематика….то имаше и поредица с растения ама не го прави билкарски блог 🙂

  13. Страхотна история…Благодаря Ви за споделеното.

    Индианците и другите номади са истинските експерти в бушкрафта .. това, което ние и след 100 години няма да постигнем. Жалко е наистина как толкова много познания и „истински“ умения са затрити от „цивилизования живот“.

  14. Мисля, че в статиите за индианците в този сайт има доста носталгия по отминалите времена и идеализиране на традиционния им начин на живот, но пропаганда – не.
    Но ако игнорираме това, има много любопитна информация. Практическата информация обаче трябва сами да си я откриваме (както прави Стоян например), защото струва ми се и самите индианци са забравили много от древните знания.

  15. Добра статия Бляк Улф 🙂
    Мисля бях чел нещо в нета за лъковете, разказвано точно от този индианец? май цяла книга имаше ?

  16. @joy_boy, както съм споменал по-горе, д-р Поуп е започнал увлечението си по лъка именно след запознанството с Иши. В книгите и статиите си той пише доста неща за начините на Иши за стрелба и технологията за направа на лък, която използва, а има и специална публикация на тази тема, която е цитирана по-горе (Yahi Archery).

  17. Абе че е бушкрафт е , ама не като цяло смисъл, аз не разбирам под това лъкове и първобитни оръжия за бушкрафт , но всеки си го разбира по негов начин 🙂

  18. ами кажи какво разбираш под бушкрафт, да чуем и твоя начин, нали затова сме тук да обменяме 😉

  19. Много хубава статия.Поздравления!

  20. Развълнува ме този разказ. Благодаря.

  21. Циганска работа-откраднал брезента на карацата…;)))

    Много хубава история с логичен край.През всичките 5 години в Сан Франциско имунната система на човечеца е мачкала евро и африканските вируси и накрая си е намерила майстора.Тъжен край на тъжен живот.

  22. тъжно ми стана…

  23. Момчета, допускам че повечето от Вас не познавате и НЕ СТЕ РАЗГОВАРЯЛИ НА ЖИВО с „черният вълк“. Нито пък сте имали удоволствието някога той да Ви чете лекции, които неусетно са преминавали в дискусии за каквото се сетите…

    Митко, ти си една много рядко срещана порода хора в България.

    Поздрави

  24. смятам,че множество предавани по окултен начин тайнства са забравени или потъпкани от така наречената съвременна култура!После само отново откриваме топлата вода но късно и неефективно.Знанията на туземците за природата са безценни.За жалост завинаги загубени.Следващата стъпка е унищожаването на природата-загубата на непознати видове.Пълна идиотщина е да режем клона на който сами седим,самоубиваме се съзнателно в името на развитието си.Това е ефемизъм.

  25. На всички радетели на движенитео „Назад към природата“ – поздрав !
    Вземете чук / за предпочитане от камък/ и си строшете компютрите.
    След това вървете в пещерите.

    • Е, чак такава крайност едва ли можем вече да си позволим. Най-малкото не може да се намерят сигурно толкова много удобни пещери :). Просто нека малко обърнем поглед назад, и да си припомним някои забравени неща.

Коментарът ви е добре дошъл!

Optimization WordPress Plugins & Solutions by W3 EDGE