Днес успях отново да се поразходя из полята под Дивдядово. Тоя път направих пълна обиколка на Марашкия язовир.
Между другото, сега се сетих, че всъщност той се нарича язовир „Суар“. Така и смятам да го пиша вече.

Реших да обиколя местата, където често ходехме с тайфата едно време.
Първо отидох до рекичката, която започва от помпената станция и се влива в канала на преливника. Преди 15-тина години там си бяхме направили колиба с момчетата от махалата. Сега обаче няма нито остатъци от колибата, нито от големите дървета, които растяха там. Мястото е обрасло с коприва и трънаци.

После отидох до блатистата местност под стената на язовира. Някога тук имаше сравнително големи водни площи, покрити с килим от водна леща, където правехме като малки салове и плавахме. По бреговете имаше високи тополи и върби, които правеха сянка. Сега от това място са останали няколко обрасли с папур и тръстика гьолчета. Дърветата са напълно изсечени, и цялото място повече прилича на запустяла поляна

Заобиколих блатото и отидох до помпената станция. Или по-точно до остатъците от нея. Някога тук имаше навес (сайвант), в който се криехме от по-големите дъждове, които ни изненадваха понякога през лятото, и си сушахме дрехите. Сега няма абсолютно никаква следа от него. Даже и основите не си личат.
Но защо ли да ме учудва това, след като видях какво е останало от масивната сграда на помпената станция. Само купчина бетонни плочи. На полянката пред нея сме правили пикници и банкети, по времето, когато дядо ми беше пазач на язовира.

То и от язовира гледам не е останало много. Както писах вече, язовира е занемарен и нивото на водата е прекалено високо. Тя е започнала да подкопава насипа и пътя над стената и ако така продължава, след някой по-голям дъжд придружен с вятър, може да пробие през нея. Иначе някой „предвидливо“ се е сетил да изсече всички върби, които растяха по цялата дължина на стената и правеха сянка и прохлада през лятото.

Докато се прибирах, минах през вратите на водонапоителния канал под Дивдядово. Тук няколко лета идвахме с момчетата от махалата да плуваме и да се печем на слънце. Сега канала е в ужасно състояние. С напукани стени, с нанесена пръст и камъни. Една от вратите е открадната. Откраднати са също и задвижващите механизми, които спускаха и вдигаха вратите. Откраднати са и парапетите на мостчетата над вратите. Жалка картина.

Стана ми кофти като видях всичко това днес. Едни от емблематичните и свързани с най-приятни спомени места от моето детство вече не са същите. Даже сякаш направо са изчезнали.
Накъде сме тръгнали незнам…
Как може неща, които са просъществували непроменени почти 40-50 години, да изчезнат за няколко.
Баси разсипническото племе дето сме…

Иначе направих още снимки за галерията „Джунгли в двора“: