Най-накрая успях да изпълня желанието си да се поразходя из гората по платото.
Толкова много месеци си казвах „тая събота… следващата събота…“. Днес обаче реших най-накрая да изпълня обещаното.

Тъй като го реших късно (някъде към 13:30), трябваше да изчакам да се позалхлади към 16:30 и тогава да тръгна. Разходката щеше да е кратка (докато се стъмни) , затова и взех малко екипировка със себе си. Взех малката си раница, с която ходя ежедневно, манерка, ножът „Мора 2000“, туристическа брадвичка, фенерче, компас бусола, карти на платото, джобния комплект за оцеляване, фотоапарат и репелент „Випразин“.
Бях готов някъде към 17:00. Малко закъснение в плана, заради хрумвания в последната минута. Като завършек на подготовката намазах ръцете, врата и краката си с Випразин, нарамих раницата и потеглих.

За да наваксам непланираното закъснение, реших да не губя повече време в търсене на удобни и заобиколни пътеки, и да тръгна по най-прекия път нагоре – правата линия.
Качих се през Училището нагоре към нашето лозе, което е във вилната зона над Дивдядово.

До тук беше лесната част. Пътечката, водеща от лозето ни нагоре към пътя, разделящ вилната зона от гората, беше толкова изоставена и обрасла със всякакъв вид треви, драки и увивни растения, че едвам си проправих път нагоре.
По едно време си мислех, че вървя по обраслата пътека, а то се оказа нещо като платформа, образувала се от няколко паднали дървета и увивни растения, която в един момент не издържа и се продъни под краката ми. Заплетох се до кръста в тия трънаци и с цената на много прах и драскотини успях да се измъкна от тях.

Криво-ляво стигнах до пътя и започна катераческата част от разходката ми. След първоначалните няколко метра стръмен, ронещ се под краката ми склон, следваше малка горичка от ниски борчета и различни храсти, която пресякох на четири крака.

Оттук нагоре започваше обрасъл тук-там с храстчета и смрадлика сипей, образуван от различни по форма и големина варовикови парчета, отлюспили се с годините от скалите по-нагоре.

Изкачих го на зиг-заг, поради големия наклон (поне 60 градуса), като отвреме-навреме спирах да почина, да направя някоя снимка и да се полюбувам на гледката.
Сипеят завърши при няколко големи, огладени от времето скали.

Изкатерих се по тях и влязох в гората. Още не бях стигнал върха, и в горичката се натъкнах на още една стена от скали. Те бяха скрити от дърветата и в мрака образуван от сенките им, приличаха на древен град на инките, отдавна загубен в джунглата. Последва ново катерене и излязох на малко открито място върху скалите, от където се откриваше чудесна панорамна гледка над Дивдядово. Тук поседях повечко и направих малко снимки. Тъй като при мен беше сянка, а в Дивдядово слънцето още грееше, човек има усещенето, че седи пред огромен кино екран, на който се прожектира триизмерен филм.

Бях стигнал най-високата част. От тук вече щях да следвам по-често хоризонталната линия. Отсякох си с брадвичката хубава и здрава тояга, която да ми е от помощ, ако се наложи. Кой знае… наблизо се чуваха човешки гласове (мразя човешкото присъствие, когато съм сред природата), а с тях можеше да има и кучета. Пък и да не е за това. Доста ми помагаше при разчистването на пътя.
По-късно обаче, при слизането, бях принуден да я изоставя, заради почти непроходимия гъсталак.

Отначало бях решил да стигна до заслон „Детелина“, където знам че има чешма, откъдето да напълня манерката си. Нагласих посоката на компаса и тръгнах навътре.
Гората по платото е съставена предимно от ниски и криви дървета габър, през които е трудно да следваш правилната посока.
Стигнах до малка полянка, образувала се от падането на едно малко по-вискочко дърво. Седнах замалко на него да почина и да глътна малко вода.
Учудих се колко по-хладно е тук. Бях само по фланелка и чак ми се прииска да бях взел и нещо връхно в раницата си.

Като погледнах часовника си разбрах, че едва ли ще се върна по светло, ако реша да ходя до заслона. Затова реших да кривна малко на изток и да сляза надолу по пътеките, които водят към Дивдядово.
Точно като по поръчка попаднах и на нещо като стара пътека, която сочеше точно в тази посока. Като изминах около 300 метра по нея, тя свърши в един дол, който водеше надолу към ниското.

Тук беше толкова мрачно, че можеше да се направи задоволителна снимка само ако апарата стоеше на статив. Добре, че си взех джобния. Така и не успях обаче да снимам една червена калиморфа, която стоеше на сянка върху един дънер.

Поех по дерето надолу и за известно време се движех доста добре и на чисто. Скоро обаче то завърши със скален отвес в восочина около 6-7 метра. Не ми се рискуваше да слизам по него и реших да се върна малко нагоре, за да намеря обходен път.

Намерих го стотина метра по-нагоре. Не че и той не изобилстваше със скални тераси и огромни канари, подкопани от водата и дърветата, но поне бяха по-ниски и проходими.
Веднага след като ги преодолях обаче, се озовах в по-ниска местност, която ми напомни за премеждията ми по пътечката над нашето лозе. Изсъхнали и нападали дървета, храсталаци и треви, всички оплетени в еднородна маса от многото увивни растения. Истински ужас за решилият да ги прекоси. Тук захвърлих и тоягата си. Пречеше ми неимоверно.
След петнадесетина минути лазене, провиране и разкъсване на лиани, реших че в екипировката си задължително трябва да включа и мачете.
Веднага след успешното ми измъкване от този ад, целият в прахоляк и одрасквания, се озовах в гъсталак от висока почти до гърдите коприва. Жалко, че захвърлих тоягата. Но и с крака се справих добре. Не отнесох нито едно ужилване.

Като се ослушах, дочух шум от течаща вода. Тръгнах в тази посока. Намерих отворена каптажна шахта на водопровода, захранващ част от Дивдядово с питейна вода, както и чешмата „Извора“ до комплекс „Бохеми“. Желязната врата липсваше и надолу се виждаше десетина метрова шахта, на дъното на която имаше водопроводни тръби с кранове.
Ако скобите в стената не ми се виждаха толкова ръждясали, можеше и да сляза. Добре, че си бях взел фенерчето, та да огледам малко.
Жалко, че към такова важно нещо, като питейната вода на хората, се подхожда с такова нехайство. Всеки може да влезе или да хвърли нещо вътре, както и някое животно да падне долу и да умре, заразявайки водата при разлагането си.

Оттук надолу вече си личеше, че има пътека. Дори имаше маркировка по дърветата. Гората почна да се разрежда и пътеката се ошири. Не след дълго пред мен се показа комплекс „Бохеми“ и водещия надолу асфалтов път.
Време е да се прибираме!

Снимките, които направих по време на разходката си, организирах в галерия-фоторазказ под наименованието „По Шуменското плато – 12.07.2008“.