Жегите продължават. Освен да си стоя по цял ден на сянка вкъщи, много други неща не мога да правя.
Затова реших като се позахлади вечерта да се разходя малко към Марашкия язовир (Суар).
Към 18:00 жегата още се усещаше, но беше по-добре.
Минах през шлюзовете на водонапоителния канал. Те отдавна са махнати (или откраднати), така че водата в канала рядко достига повече от метър дълбочина. Сега беше около 80 см. Много бистра и хладна. Чак ми се искаше да вляза, но като си потопих краката вътре разбрах, че едва ли ще мога. С температура около 20-тина градуса на фона на околните 32-3, изживяването сигурно нямаше да е от най-приятните.
Загубил съм поносимостта си към студена вода. Преди време тази би ми се сторила идеална. Като се сетя в каква вода сме се къпали, чак тръпки ме полазват.
И краката ми нещо са се изнежили. Няколко минутно ходене бос по циментовите плочи, и те вече се подбиха. Усещах всяко камъче под ходилата си.
Преди как сме бягали по тия плочи боси и нищо не сме усещали.
Иначе първите признаци на есента са вече налице. Тревата и трънаците са изгорели и жълти. По дърветата се виждат пожълтели листа, които даже почват да окапват. Рано е сякаш, но…
И незнам дали заради жегата, но беше мъртвило някакво. Мислех, че ще направя поне 20-тина нови снимки за галерията „Джунгли в двора“, а не можах да намеря животинка дори за една.
Никакви бръмбари, пеперуди или скакалци. Сякаш не си спомням преди да е било така. Винаги е гъмжало от насекоми в полето. Сигурно е било заради жегата.
Марашкия язовир явно тотално е забравен от всякакви власти и там не се налага никакъв контрол, ако съдя по това колко народ видях там.
Никога не е било толкова пълно. Или може би само в една далечна 1993-та година, когато пак така всичко бе оставено на самотек.
Десетки коли и хора, за които съм сигурен че поне 80% нямат билет за риболов.
И навсякъде огазили, осрали и заринали с найлон, хартия и пластмаса. Виж поне стената сякаш е спряла да се руши. Засега…
Вървя около язовира и се опитвам да си го спомня такъв, какъвто беше преди, когато бях втори клас и дядо ми беше пазач тук. Трудно ми е да го направя без плачещите върби по язовирната стена и тополите по бреговете. И с цялата тая крякаща, плюскаща, въргаляща се и подпръцкваща сган наоколо, дето се мисли за „рибар“.
Да не говорим, че не може да обиколиш язовира, без да се натъкнеш на някой помияр, който са домъкнали тия пишман риболовци, дето да ти се пени насреща и да те кара да си го представиш летящ към водата.
Понякога ми се ще стената най-накрая да вземе да се скъса и язовира да изчезне, та да не виждам всичко това.
Стана късно и почна да се мръква. Мислех си, че ще си спомня какво е да вървиш вечер през полето, когато се редуваха топли и студени вълни въздух и се носеше мириса на полски цветя, сено и песните на разни насекоми, но уви… Единственото което усещах беше мириса на свинска тор, която идваше откъм свинарника под Дивдядово и силната циганска музика, която вятъра носеше откъм циганската махала.
Ужас. Дано това се промени някога. Съмнявам се…
05.11.2008 at 20:36
Гадост.
Как може всичко да се зареже и да се остави на доизживяване.
Като цялата ни държава, уви.
Добре, че не съм наоколо, да си остана с хубавите спомени за язовира и околностите.