xenos::bushcraft

Блог за бушкрафт, примитивни технологии и живот с Природата…

24 часа на Шуменското плато

| коментара 4

Вървя към Гарванлъка.

Днес най-накрая се наканих да отида на едно походче до Шуменското плато.
Планирал съм го да е дълго и с преспиване, така че ще взема доста екипировка със себе си.

Нагласям си телефона да ме събуди в 5:30, за да мога да тръгна до 6:00. Изкачването ще в по-лесно рано сутрин, когато е все още хладно.
Малко закъснявам, защото малкия има температура и трябва да му поставя свещичка „Ефералган“, за да я сваля.
Към 6:20 успявам да се приготвя и тръгвам.

На чешмата „Извора“ до комплекс „Бохеми“ съм в 6:45. От тук започва изкачването. Досега не съм носил толкова тежка раница и леко съм обезкуражен от това, как ме заболяха раменете от тази. А не е чак толкова тежка – 15 килограма. Сигурно не съм я стегнал правилно. Отпускам леко презрамките и затягам колана.
Мда… така е по-добре. Сега тежестта пада повече на кръста.
Мисля да изкача платото по полегатия път, който върви над вилната зона. Така ще спестя усилие, а и без това смятам да вървя към западната му част.

Не обичам много да вървя сам из вилната зона. Малкото останали да живеят там хора са се напатили от набезите на крадците и си гледат кучета, които често са пуснати да се движат свободно. Дано не ме усетят, че не ми се ще да стават конфликти. Затова вървя тихо нагоре.
Успях да премина през вилната зона без никой да ме усети. Е… от тук нататъка вече ще е спокойно.
Пътят се е белнал пред мен и с лек наклон води нагоре. Свикнах с раницата. Вече е като част от мен.
Наоколо прелитат и пеят различни птички. От тревите край пътя се разнасят пронизителните песни на гигантски скакалци. Почти запълват дланта ми, когато ги взема в ръка. Народното им наименование е „Черно житно пиле“ и е най-масивния скакалец, който съм виждал.

До един камък забелязвам красив синьо-зелен бръмбар. Клякам до него, за да го снимам отблизо. Тъкмо изключих апарата и забелязах някакво движение до камъка. Едра пепелянка се опитва да се скрие от мен. Била е само на метър от ръцете ми, а аз не съм я забелязал. Това ми напомня да съм предпазлив по-нататък. Не че нашите пепелянки са много агресивни и токсични, но са достатъчно, за да ме върнат от така дълго чакания излет.

Стигам до билото точно в 8:00. В района на Ченгелтабия съм. Втората по височина точка на Шуменското плато – 482,6 м.н.в. Тук има поляни, които някога бяха по-широки и чисти, понеже доста хора идваха през почивните дни. Сега са по-малко посещавани и са започнали бавно да се залесяват. Тук се получава кръстопът на няколко пътеки. Едната идва от Дивдядово (по нея дойдох) а другите са за паметника „1300 години България“, заслон „Детелина“ и към западната част на платото (Калугер боаз, Троишки боаз).

Време е за закуска. Отбивам се леко встрани от пътеката и попадам на няколко големи камъка, които са удобни за посядане. Явно и друг го е оценил, защото тук има оформено огнище. Поиграл си е да го огради хубаво с дребни камъни, но след като го е ползвал, не си е направил труда да го разпръсне и да прикрие следите от огъня. Не знам за Вас, но аз лично се дразня от следите от човешко присъствие след Природата. Затова винаги гледам да оставя след себе си нещата така, както съм ги заварил.

Закуската ми се състои от един „Сникърс“ и чаша разтворима енергийна напитка. Междувременно почивам и оглеждам картата, за да си набележа маршрут. По храстите срещу мен са се изкачили зелени гущери, за да се стоплят на лъчите на сутрешното слънце.

Краят на вилната зона над Дивдядово. Нагоре към Платото. 8 часа сутринта е. Пътеката се оглася от силните песни на гигантски скакалци.Вече съм на билото. Сядам за малка почивка. По храстите пред мен са се покатерили гущери, които се топлят на първите слънчеви лъчи.

Поемам по пътя, водещ през местността „Гарванлъка“. Смятам да стигна като начало до Троишкия боаз и по-специално до чешмите „Малка Халваджийска“ и „Голяма Халваджийска“, като мина през местността „Ортабурун“. Изкачвайки се по една от поляните, на пътеката, под един храст, виждам да стои едър див заек. Н езнам дали не ме забеляза навреме, но се приближих на по-малко от 20 метра, когато той реши да побегне в трънаците. Сетих се за бесните лисици, които тероризираха Дивдядово през изминалите 2 седмици. Виждам хубава издънка в храсталака, от която си правя доста стабилна и тежка тояга. Сега вече може да заповядат.

Вече влизам в гората. Тук е по-хладничко и приятно за вървене. Стигам до две хубави поляни в местността „Ортабурун“. Часът е 9:05. Време е за малка почивка. Това са едни от най-хубавите поляни, които съм виждал на платото. Сега са обрасли с висока почти до кръста, пожълтяла от слънцето трева, но на пролет и през зимата сигурно са много красиви. Посядам малко да почина в сенките по края на поляната. 10-тина минути са достатъчни. На пътеката след поляните срещам първите двама души откакто съм тръгнал. Двама колоездачи – мъж и жена, които ме задминават. Много е приятно да вървиш рано сутрин през гората. Прохладно е, пеят различни птици и насекоми, прелитат красиви пеперуди… абе… то трябва да се усети. Не може с описания.

След 2 разклона стигам до борова горичка. Прекосявам я и стигам до друг кръстопът. На дървото срещу мен има табела „хижа Букаците“. Тази пътека ще ме отведе до Троишкия боаз и чешмите. Тук срещам следващия човек. Възрастен мъж с раница на гърба. Интересно, в гората всички те поздравяват. В града биха те подминали.

След завоя ме очаква изненада. Едър див заек стои на сянка до един храст. Стигнах на около 20 метра от него преди да побегне.Поляните до Ортабурун. Едни от най-хубавите, които съм виждал по платото. Пътеката към хижа "Букаците". Точно в моята посока.

Пътеката има лек наклон надолу и напредвам лесно и бързо. Към 11:00 вече съм на стръмния склон на боаза. Тук пак посядам за малка почивка на един дънер. Сещам се, че днес има частично слънчево затъмнение. Забравил съм дискетата, през която можех да го наблюдавам. Потърсих парче стъкло, което да опуша със свещ, но така и не намерих. Намерих парче от бирена бутилка, но през него всичко се вижда размазано, така че не става. Явно няма да гледаме затъмнението.

След кратко слизане съм на дъното на боаза и виждам чешмата „Малка Халваджийска“. За малко да не я забележа. Намира се на кръстопът, но е така обрасла, че в първия момент мислиш, че е някакво укрепване с камъни на ската. Пресъхнала е отдавна и така като гледам причината е набезите на иманярите. Сякаш са я преровили за да търсят нещо. Здрава чешма не е останала от тия идиоти. Край тия чешми са израсли прадядовците им, а те ги разрушиха за няколко години. Явно тук няма да си напълня манерката.

Продължавам нагоре. В боаза е сумрачно, тихо и прохладно. Вървя към горния му край, за да стигна до следващата чешма. На пътеката пред мен виждам локва вода. Вярно, че скоро валя, но не чак толкова. Явно тази вода избива отнякъде. След кратко проследяване намирам малък извор малко по-нагоре по склона. Около него има разхвърляни стари глинени тръби. Явно по тях се е захранвала чешмата по-долу. Разчистих изворчето и му направих басейнче от клечки, камъни и кал. То бързо се напълни с бистра и студена вода. До тук бях изпил само малко повече от половин литър, затова напълних само едното шише от раницата си.

След 150-200 метра по-нагоре по пътя забелязвам в храсталаците следващата чешма – „Голяма Халваджийска“. И тя изглежда пресъхнала. Наоколо прелитат десетки пеперуди седефки и жужят стотици мухи. Сещам се за това, какво казваше Беър Грилс в една от сериите на „Man vs Wild“ – „Ослушвайте се за насекоми. Където вдигат голям шум, там сигурно има вода“. Вървя покрай сухите обрасли с мъх корита и стигам до горния край на чешмата. Изненада! От чучура тече тънка струя вода. Беър се оказа прав. Жалко, че бутилките и манерката ми са пълни. Но пък мога да се напия до насита.

Малка Халваджийска чешма. Надеждите ми за попълване на водните ми запаси с чиста и студена горска вода са попарени. Както изглежда чешмата е отдавна пресъхнала и вероятно разбита от иманяри.Горната част на Троишкия боаз. Смятам да тръгна нагоре по него, към Търновтабия.С малко клечки, камъни и кал успявам да направя басейнче, в което да се събира изворната вода, за да е по-лесно да се напие човек или да напълни бутилката си.

Видях чешмите. Време е да реша коя е следващата ми цел. Решавам да стигна до Търновтабия – най-високата точка на Шуменското плато (502 м.н.в). Покрай занимавките ми с чешмите и изворчето, часът станал към 13 и нещо. Време е за обяд. Решавам да изпека едното парче от наденицата и правя набързо огнище, но влагата в боаза сякаш се е пропила в уж сухите дървета, и при горенето си те изпускат доста пушек. Опуших половината гора. В крайна сметка решавам да не привличам внимание и загасям огъня. Ще ям студена храна. Изяждам едното парче наденица и една консерва скумрия в доматен сос. Тук реших да се опитам да намеря обхват с GSM-a и да попитам жена ми какво правят вкъщи. Уж намирам обхват, но след като тя вдигне и връзката се разпада. Явно не съм достатъчно високо. Тук почивката е малко по-дълга. Да улегне храната.

След като излизам от боаза, вървя по пътеката към кръстопътя до границата на резерват „Букака“. От там смятам да хвана пътеката за Търновтабия. Последва дълъг преход през гората. Край пътя се редуват просторни букови гори, въртопи и паднали дървета. Така като гледам тя се ползва и за трасе на четириколесните мотори, които станаха така популярни напоследък. Много ги мразя. Първо че нямат право в природен парк да влизат с такова нещо и второ – много са шумни и орат навсякъде.

Към 14:50 съм на кръстопътя. Решавам да ползвам табелите, които са поставени на дърветата, за да стигна до Търновтабия. Това явно ми беше грешката. Трябваше да хвана посоката с компаса и да стигна до там по права линия. Явно пътеките са се променили и към тях са се прибавили нови, защото не стигам точно до Търновтабия, а леко го подминавам и отивам някъде встрани. Тъй като загубих достатъчно време, решавам да не търся правилния път, а да се ориентирам към заслон „Детелина“ и оттам към местността „Ченгелтабия“, където смятам да пренощувам.

И отново грешка. Тръгвам по пътека, без да погледна картата. Хващам пътеката за хижа „Букаците“, като си мислех, че ще попадна на някое от онези разклонения, които видях на идване, водещи към заслон „Детелина“. Нищо подобно. Пътеката водеше почти направо към хижата и ме връщаше към мястото, откъдето бях дошъл – Троишкия боаз. Трябваше ми доста време, преди да се усетя, че съм в грешната посока. Съвета ми е: Не се доверявайте само на собствена преценка. Консултирайте се с картата, ако имате такава. Ще ви спести доста сили и нерви.

Някои дървета са по-големи и стари от останалите.Тази табела тук се намира на кръстопътя до границата на резерват "Букака". Мащабно не е точна, но е схематично вярна.Някъде около Търновтабия.

Междувременно минавам през няколко борови горички, които скоро са били разреждани. Покрай пътеката имаше много натрупани трупи, които изглежда чакат извозване. Видях и няколко хубави полянки. Докато се усетя и вече съм стигнал и навлязъл доста дълбоко в Троишкия боаз. Видях в ниското пътя, по който бях вървял нагоре тази сутрин. Слязох до него и пак тръгнах назад. След малко стигнах до Малка Халваджийска чешма. Оттук тръгвам назад по пътя към разклона, където тази сутрин бях видял табелката „хижа Букаците“. От там знам, че една от пътеките води към „Детелина“.

В 17:00 стигам до местността „Дългите поляни“, където се намира и заслона. Още при излизането ми на поляната се сблъсквам с купища боклуци и изоставени огнища. Аман от тия пишман туристи и излетари. Никога няма да се научат да пазят. И на децата си много хубав пример дават. Виждам, че някой се е постарал да осигури удобства на почиващите и е направил пейки, маси, беседка и специални огнища за барбекю, но всичко е потънало в боклук. Срам, срам.

Отивам до заслона, защото знам, че там има чешма, а водните ми запаси са вече доста намалели. На поляната пред него има много хора. Масите вътре са отрупани с храни и напитки. Постоях малко на чешмата. И нея са пооправили. Иззидана е наново. С голямо и дълбоко корито. Малко слабо тече обаче. Незнам каква е причината. Напълвам бутилките и манерката, измивам се и потеглям към Ченгелтабия под учудените погледи на хората. Явно за пръв път виждат някой с толкова голяма раница по платото.

След доста дългичък преход през гората, ето че излизам в местността "Дългите поляни".Беседка, специални огнища за барбекю... някой си е поиграл да осигури удобства. Жалко обаче, че всичко е потънало в боклук.Чешмата до заслон "Детелина". Нещо са я променили. Нов зид и ново корито. Дебита й обаче е намалял нещо.

Аз се залавям с подготвянето на бивака. Изкопавам просто огнище с два канала за достъп на кислород, насочени по посока на въздушното течение, и топлоотражател от камъни и пръст от противоположната страна. Смятах да правя огнище тип „Дакота“, но почвата беше много твърда, а аз изморен, и се отказах. Разчистих района от нападалите листа, камъни и клони. Счупих сухите дървета, които висяха над бивака, за да не паднат върху мен по някое време и седнах да приготвям вечерята. Рецептата беше „Пържена наденица с лук и червен пипер“.

Направих тринога от три клона и дървена кука за котлето. Сложих олиото да се сгрява и нарязах лука на полумесци. Сложих го да се запържва. След като омекна нарязах на парчета наденицата и я прибавих да се попържи малко с него. Когато беше готова, свалих котлето от огъня и след като поизстина малко му добавих червен пипер за вкус и цвят. Жалко, че умората не ми позволи да се насладя на вечерята. Явно бях прекалил с прехода и апетита ми нещо се беше загубил. Изядох я, но не с особен апетит.

Часът е към 19:00. Време е да организирам бивака за нощуване.Ето триногата и дървената кука в действие. Това е много бърз и удобен начин за окачване на котле над огъня.Да починем малко след вечеря. Да погледаме огъня и настъпването на мрака.

Когато свърших с яденето, вече беше станало достатъчно тъмно. В гората се стъмва бързо и изведнъж. А веднъж стъмни ли се, времето сякаш спира да тече. Мислех че е вече доста късно, а то било само 21:30. Нямам какво да правя толкова и седя пред огъня и се взирам в пламъците. За пръв път съм сам нощем в гората. Нощувал съм и друг път в гората, но никога сам. Чувството е странно. Не съм шубелия и знам, че единствената сериозна опасност в тази гора е да срещнеш двукраки, но въпреки това нещо те тревожи. Явно тъмнината и самотата карат мозъка да заработи по друг начин и отприщват вкоренения още от зараждането на човешкия вид страх, да останеш сам и беззащитен нощем на открито.

По някое време дори се питах „Абе какво правя тука. Да си събирам багажите и да се прибирам при жената и детето.“. Ако не ми пукаше за срама и подмятанията после, че толкова съм се палил, пък съм се уплашил и съм се върнал, сигурно щях да тръгна. Сега обаче се радвам, че не съм го направил. Имам чувстото, че минават часове, а като си погледна часовника – само 7-8 минути. Гората се раздвижи. Чуват се шумове отвсякъде. Ясно ми е, че са от дребни животинки, излязли в мрака за храна, но все пак ме държат нащрек.

Омръзва ми да стоя на камъка пред огъня и постилам платнището на земята, а върху него разпъвам спалния чувал. Мислех с платнището да направя заслон, но няма изгледи да завали. Лягам в спалния чувал. Така е по-добре. Появи се някакво студено въздушно течение, което караше гърбът ми да се сковава, но в спалния чувал е топло. На една ръка разстояние е огъня и подготвените дърва за подържането му. Той не е голям. Нямам нужда от голям огън. Както в индианската мъдрост „Индианците правят малък огън – стоят близо. Белите правят голям огън – стоят далеч.“ Няма нужда от разхищение на дърва и от привличане на внимание с ярки огньове. Моят просто беше едно пламъче високо една педя. Достатъчно е, за да разсейва мрака, да топли, а и да отблъсква евентуалните любопитни животни.

До другата ми ръка е тоягата и туристическата брадвичка. Тук няма хищник, който да иска да ме нападне, но кой знае защо в главата ми се загнезди мисълта за бесните лисици в тоя район. Поведението на една бясна лисица не може да се предвиди. Вируса засяга мозъка и кара животното да прави непривични за него неща, сред които и нападение над по-големи и силни животни. Мисълта, че ако заспя някоя бясна лисица може да дойде и да ме захапе може да ви изглежда смешна, но в тишината и мрака на нощната гора си изглежда съвсем релистична. А и понеже съм в спален чувал тип „Мумия“ и навън се вижда само лицето ми, си представях, че тя ще ме захапе точно там. Ухапването от бясно животно по главата е крайно опасно. По нервните окончания разположени нагъсто по главата, заразата стига директно в мозъка и болестта се развива по-бързо. Евентуалното лечение е много вероятно да не помогне в такъв случай. Такива глупости се въртяха в главата ми.

По едно време се появиха много дългопипални скакалци. Скачаха навсякъде и вдигаха много шум. Единия ми изкара ангелите, като скочи на една торба за смет зад главата ми. Сигурно съм се изправил за стотни от секундата. Шумът ми се стори страшно силен. Токова беше тихо, че дори къркоренето на корема ми предизвикваше съмнения у мен, какъв е точно източника на шума.

Жена ми се обади към 23:00. Били се прибрали от гостуването при вуйчо ми. Спомням си, че и говорех колко тъпо е да спиш сам в гората през нощта, а тя ми се смееше и казваше, че ще ми дойде акъла в главата. Заместих думата „страшно“ с „тъпо“ за да не се излагам. Сега обаче, на другата сутрин, смятам, че въобще не беше тъпо, и даже се чудя кога ли ще е следващия път.

Времето продължава да тече ужасно бавно. Лежа и гледам короните на дърветата и проблясващите между листата звезди. Толкова са ярки. Хиляди. Вече се поуспокоих след първоначалния стрес от самотата в мрака на гората. Даже шумовете на скакалците не ме безпокояха вече. Часът е 1:45. Още не спя. Един от шумовете започна да се откроява от останалите. Стъпки. Приближават се насам. Сърцето ми започна да бие по-силно. Адреналин. Сядам в спалния чувал, изваждам фенерчето и го насочвам в посоката на шума. Държа го на нивото на очите си, за да мога да забележа отражението на светлината в очите на приближаващото същество. След малко различавам зеленикавите флоуресциращи точки. Приближават насам. В едната си ръка държа тоягата, с която да тропна и да го изплаша, когато дойде прекалено близо. Изведнъж, по бавните движения и разстоянието между двете очи разбирам, че животното е едро. Почти в същия момент различавам и рогата над тях. Това е сръндак. Мъжка сърна. Приближи се на 10-тина метра от мен. Извадих бавно апарата да го снимам, но явно звука от включването му го изплаши, и той сви встрани и изчезна сред дърветата. Малко по-късно по-надолу, в посоката, в която той тръгна, чух лай. Явно е попаднал на скитащо куче. Незнам чакалите да лаят точно по този начин.

Отпускам се отново в спалния чувал и закопчавам ципа до горе. Стоплих се и започнах да се унасям. Не съм усетил как съм заспал. Събуждам се към 3:00. Наоколо е мрак. Огънят е загаснал. Ставам и начупвам малко дърва. Запалвам го отново. Още час и половина – два до разсъмване. Звездите все така ярко проблясват отгоре. В далечината се чува вой на чакали. Лежа си, гледам огъня, мисля.

Гората на изток започва да просветлява. 4:50 е. Започва да се разсъмва. След около час вече е светло. Ставам и започвам да прибирам багажите си. Закусвам отново със Сникърс и енергийна напитка. Изгасям огъня и го заравям. Прикривам следите от пребиваването ми тук, нарамвам раницата и тръгвам. Раменете и краката ме болят. Доста съм повървял вчера.

Часът е само 21:30 а вече е толкова тъмно. В гората винаги се стъмва бързо. Още не е време за сън. Единственото нещо, което ми остава да направя е, да поседя до огъня и да се взирам в пламъците.Часът е 22:45. Все още не мога да заспя. Сигурно е от умората или от самотата и шумовете в нощната гора. Пак ще погледам огъня. 5:55 АМ. Ранна утрин. Ставам за малко разтъпкване. Следмалко ще закусвам и ще стягам багажа. Време е да се прибирам вкъщи.

Към 7:30-8:00 съм си вкъщи. Сега да е изкъпя и да поотпочина.

Снимките, които направих по време на похода, съм поместил в галерията „24 часа на Шуменското плато“.

Ако този блог ви е харесал! Ако информацията в него ви е била полезна! Ако искате да изразите благодарността си, или да подпомогнете бъдещото му развитие! – Можете да натиснете този бутон, и да ме почерпите една бира с картофки! 😉 Благодаря ви!









[wp:svejo-net]

4 коментара

  1. Пич, ти си човекът. Познавам платото почти перфектно. И най-интересното – само аз карам към Ченгел гьол колело с моята приятелка Анелия, или поне не съм виждал други. Имам предложение – да те поразведа, естествено с нощувка, по най-забутаните места на платото. Търнов табия е нищо. Ще те забутам направо в партизанската землянка. И аз съм спал сам на платото и е шубе, майко мила, шубе си е. Трополения цяла вечер. Все едно всички таралежи си правеха митинг. Ще ти покажа Сухото кладенче, Костадиновския манастир, остатъци от антични селища. ICQ – 198821068. Разбрах, че и Анелия ти е писала.

  2. Здрасти и от мен тук. Със запа и с останалите ни колоездачи приятели обичаме да караме из Шуменското плато. Да откриваме нови места, нови гледки, нови маршрути. С колело обиколките по платото стават доста по-бързо. Е, понякога теглим, бутаме, провираме се, дерем се из храсти, но това е част от преживяването.
    Неведнъж сме осъзнавали и важността на подготовката. В тази връзка, респект за статиите в блога, определено са изключително полезни. Надявам се да почерпим опит един от друг.
    Поздрави!

    • Здравейте и на двамата! Радвам се, че се присъединихте!
      Най-вероятно Вас съм срещнал по пътеката през този ден. Ако се сещате да сте видяли един с малко по-голяма раница от носените по принцип, значи съм бил аз. 🙂

      Запа, никога не отказвам на такива предложения! 🙂 Проблемът е само във времето (особенно свободното). Моето все не ми стига. Надявам се да успеем да уредим нещо. 🙂

  3. Pingback: Платото - 06.05.2009 | xenos::life

Коментарът ви е добре дошъл!

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

%d блогъра харесват това: