Когато бях на 13-14 години прочетох една малка зелена книжка. Тя ме впечатли със пленителния и завладяващ стил, на който беше написана.
Книжката се казваше „Джунгли в двора“ и беше написана от руския писател и фотограф Юрий Аракчеев.
Днес съм решил да направя кратко ревю на тази книга.

„Джунгли в двора“ – Юрий Аракчеев; Земиздат 1989; София.

Първо малко предистория. През далечната 1989-та година бях избран за председател на училищния кръжок по Ихтиология (наука за рибите). Тогава кръжоците бяха модерно занимание, но вече беше започнало тяхното изчезване. Като поощрителна награда за председателстването ми получих няколко книги на биологическа тематика. В момента не мога да се сетя кои бяха останалите, но си спомням, че тази беше една от тях.

Първоначално не й обърнах внимание. Тогава имах малко по различни изисквания към съдържанието на една научно-популярна книга. Исках вътре да има суха и точна научна информация. От беглия преглед на първите няколко страници разбрах, че тази е по-скоро художествена.
По тази причина книгата престоя следващите 2-3 години недокосната в библиотеката ми.
Извади я от там увлечението ми по насекомите и събирането на ентомологични колекции, когато бях (както вече споменах) на 13-14 години. Веднага разбрах, че съм сгрешил и пропуснал много, като съм я захвърлил на рафта на библиотеката. Но пък по-добре да разбереш по-късно, отколкото никога, нали?

Книгата е удивителен разказ, написан на неподправен стил, за възхищението на един порастнал мъж от уникалния и изумителен малък свят на насекомите, паяците, пеперудите и другите малки обитатели на понякога останалите незабелязани в забързания ни живот зелени полянки, дворчета, горички, които той нарича „джунгли“. Разказите са написани с такъв трепет и очарование, че човек би си помислил, че авторът е 10 годишно момче, което тепърва открива красотата на заобикалящия го свят.

Четейки книгата на Юрий Аракчеев, човек може поне за кратко да се докосне до един безкрайно интересен и разнообразен свят, който сякаш остава скрит под краката му, зад оградата на парка или отвъд перваза на прозореца. Тя позволява на читателя да усети дремещия в него ентусиаст-откривател и природолюбител. Неща, които са останали забравени в днешното забързано време. Авторът ни напомня, че връзката ни с природата е все още жива, и че ако я прекъснем – ще загубим много.

Книгата се чете на един дъх. Тя е сборник от кратки разкази за пътешествията на автора из „Подушкинските джунгли“, където той открива много интересни обитатели, които той нарича със собствени имена, фотографира, следи и се вълнува от живота им. Тя е по-скоро една емоционална импресия за заобикалящата ни природа, отколкото източник на научна информация за живота на членестоногите. В същото време обаче, авторът ни показва, че целият този малък и незабележим свят е нещо много истинско и много сериозно, а знаем толкова малко за него.

Книгата завършва с един кратък, но според мен много съдържателен и емблематичен разказ, в който (вярвам) всеки може да види и себе си.
Ще го цитирам в съкратен вариант:

Тайнствената поляна

Всяка пролет, когато снегът започва да се топи, мечтая за Тайнствената поляна.
Тя се намира навътре в гората, далеч от пътищата, просторна и слънчева. На края на поляната, под сянката на дърветата, е разпъната моята палатка. Наблизо, разбира се, има рекичка, пълна с риба. Но главното е поляната.
Вече познавам много от нейните обитатели, а и те ме познават и не се страхуват от мен.
Пеперудите пърхат над цветята и планират доверчиво над палатката. Те спокойно кацат и на ръцете ми, когато пожелая, и позволяват да ги снимам.
„Интелектуалните“ паяци майстори плетат ажурните си мрежи, а глупавите мухи не ги забелязват на пътя си. Паяците са най-различни и от всеки може да се научин нещо. Та нали те са по-стари жители на Земята от нас.
Бавните дървеници се запознават чинно и отглеждат потомството си. Неведнъж съм виждал как мъжкият бавно допълзява до женската и след това я поглажда с мустачето си.
Водните кончета демонстрират фигури на висш пилотаж и умението си безпогрешно да хващат комари в движение.
Лекомислените мушици се наслаждават на живота за броени минути преди гибелта си. Те не забелязват, че до тях вече седи рижият бандит с големи очи от едно семейство Хищни мухи и спокойно наблюдава.
Бембекси кръжат между цветята с надежда да издебнат някоя увлечена от цветето муха. Те трябва да осигурят прехраната на бъдещото си потомство.
Калинките, тези лакомници, вечно бързат, пристъпвайки с тънките си изящни крачета.
Скакалците учудено гледат света с опулени очи и тръбят с надежда да намерят любимият или любимата си.

* * *

Всяка пролет – дори още през зимата – мечтая за Тайнствената поляна.
Но ето, че пролетта е в разгара си, след това идва лятото, събитията се развиват бурно, появява се настойчивото желание да направиш нещо много, а оттук и безпокойството, влечението към далечни пътешествия. Обикновенно чак през есента си спомням за своята светла пролетна мечта. Но вече е късно.
Но следващото лято непременно…

Книгата си заслужава четенето. А дори да не ви хареса – няма да сте загубили много време. За мен лично тя е една от емблематичните за детството ми. Не случайно в блога ми има галерия наречена „Джунгли в двора“.