Разговор с Красимир Крумов в ICQ и няколкото снимки, които той ми прати по пощата, ме накараха да си спомня за един отдавна наболял за Дивдядово проблем – изгорялото читалище „Асен Златаров“. След точно 5 месеца (на 20 март 2009) ще се навършат 10 години от пожара, който унищожи едно от най-старите читалища в цяла България. Ето как аз го помня, и как то е оставило следи в живота ми.

Читалището се намираше на центръра на Дивдядово. Недалеч от него са и другите важни сгради в квартала – кметството, училището, етнографския музей, както и малко по-далеч – църквата и едно от най-старите килийни училища в България.
Построено е през 1936 година и носи името на видния български учен и общественик, основоположник на биохимията в България, Асен Златаров. В него се помещаваше кварталната библиотека, филиал на регионалната библиотека „Стилиян Чилингиров“ – гр. Шумен, както и репетираше кварталната танцова трупа.

Много от събитията в обществения и културен живот на Дивдядово се случваха тук – събрания, концерти, празненства, театрални постановки, прожекции на филми и т.н.
От училище редовно ни водеха на различни празници и театрални представления там. Първата кинопрожекция, на която съм ходил въобще, беше именно в читалището – през 1986-та, филма „Тарзан“.

За пръв път съм влизал в залата когато съм бил вероятно още в детската градина. Светлата сцена с големите завеси, тъмнината в залата, редиците с удобни сгъващи се столове и рисувания портрет на Асен Златаров, който гледаше с меко изражение от свода над нас, не може да не остави отпечатък в съзнанието на невръстно дете като мен.

По-късно, в началните ми ученически години (4-ти клас), желанието за все-повече и повече информация за нещата, които ме интересуват, ме накара да се запиша в библиотеката към читалището. Дотогава бях ходил само в училищната и тази тук ме впечатли с голямото си разнообразие от книги (30 000 тома). Тъй като можеше да се взимат най-много по 3 за четене вкъщи, много често се случваше с часове да стоя пред рафтовете, докато се начудя коя по-напред да избера. Но обикновенно ги прочитах за няколко дни, така че следващия път пак си взимах тези които съм си харесал.

За година-две бях изчел почти целия раздел „Зоология“ и „Ботаника“, както и част от „Астрономия“, „Физика“ и „Химия“. Увличах се повече по научната литература. Но и художествена съм взимал – обикновенно фантастика или ужаси.
Бях толкова редовен читател, че г-жа Дора Чернева (тогавашния, а може би и сегашен библиотекар), често ме оставяше сам в библиотеката, или ако ме срещнеше по пътя, ми даваше ключовете, за да мога да си вляза и да си избирам на спокойствие. Още по-големи приятели станахме, когато веднъж бяхме занесли с един съученик две водни змии и тя искаше да ги види 🙂
Хубави времена!

После станах студент (1996-та), и въпреки, че имах регистрация и в Регионалната Библиотека, продължавах да ходя в кварталната. Сантименталност някаква. Харесваше ми там. Тесните редички между рафтовете. Миризмата на хартия. Старите издания, които можеш да намериш, и които сякаш те връщат назад във времето.

И така до една мартенска утрин на 1999-та година (20 март 1999-та). Към 10 и нещо вниманието ми беше привлечено от някаква шумотевица и баща ми, който се качваше бързо към горните етажи.

„- Какво е станало?!“
„- Пожар. Май е Читалището.“

Хукнах и аз нагоре. Сигурно дори съм го изпреварил. Още като излязох на най-горната тераса на къщата ни забелязах, че освен многото дим има и нещо друго различно в гледката. Липсваше покрива на Читалището. Само няколко опушени стърчащи комина и хора, които хвърляха с лопати нещо долу.

Незнам защо не съм отишъл веднага там. И до днес не мога да си го обясня. Отидох малко по-късно, колкото да видя само разхвърляните въглени, керемиди и боклук около сградата и мокрите, с все още стичаща се по тях вода, стени.

После разбрах, че много хора са се били включили в гасенето и дори с риск за живота си са изкарвали имущество и книги от горящата сграда. Успели са обаче да спасят по-малко от половината. Част от спасените книги пък са били повредени от водата, така че пак са станали неизползваеми.
Жалка картина! Трагедия!

После започнаха обясненията и версиите. Покрай обичайните за проблем с ел. инсталацията и забравена незагасена печка, се промъкна и тази за умишлен палеж… от пироман.
Дори неофициално се посочи име: Маргарит – единственият, който се знаеше че има такива наклонности. Аз ще разкажа накратко за тази версия, но НЕ ПРЕТЕНДИРАМ, че тя е официална и вярна.
Маргарит беше на пръв поглед нормално момче, с година-две по-голям от мен. Но само на пръв поглед. Всеки, който се задържеше достатъчно време в компанията му обаче, забелязваше, че той има доста психични проблеми. Живееше в собствен свят, където се изживяваше като член на силова групировка (ВИС-2), което естественно не беше въобще вярно. Все ходеше с камуфлажни дрехи и кобур на кръста, който често беше празен, а когато не беше в него имаше пистолет-играчка. Все „трябваше да отиде“ с колата до „офиса“, да получи задачи. Някои от наклонностите на поведението му бяха инфантилност, би- или хомосексуализъм, както и пиромания. (Пиша всичко това като човек, който го познаваше и който покрай общи познати се е оказвал в неговата компания.)

Беше влизал с взлом в кварталната аптека и в училището, където се беше опитвал да ги подпали с откраднати от първото място спирт и други лесногорими материали. Опитите бяха неуспешни, но въпреки това привлякоха внимание, и неслучайно хората се насочиха първо към него като вероятен извършител.

Нищо обаче не се доказа. И досега делото е срещу неизвестен извършител.
Маргарит замина в София. Година-две по-късно се чу, че той намерил истинската си майка (той е бил осиновен). Жената се казвала Маргарита и живеела в София.
Незнам какво е отприщило гневът му, но той я убил по особенно жесток начин: изнасилване с дървени предмети, рязане с ножове и палене с огън. Ужасна работа. Даже не ми се слушаше за случая. Когато някой почнеше със „Знаеш ли за Маргарит?“ и аз казвах „Знам, знам…“, за да не се продължава нататък.

После започнаха кампании по събиране на средства за възстановяването на читалището. Уж се намериха чуждестранни спонсори, пари от проекти като „Красива България„, приоритети на Общината и т.н. Нищо обаче не се случи. Сградата беше срината до основи, а с тухлите разни селски „големци“ си направиха оградите (няма да цитирам имена, всички ги знаят). Мястото си стои все така буренясало и запустяло, очакващо „началото на строежа“. Едва ли обаче все още се намират хора, които да вярват, че това ще е скоро.

Само каменният праг, който виждам докато вървя по тротоара на главната улица, ми напомня за доброто старо време, когато спирах старото си „Балканче“ пред него, взимах книгите защипани на багажника му и се втурвах нагоре по стълбището към библиотеката.

[wp:svejo-net]