22-ри февруари. Хубав зимен ден. На кой му се стои вкъщи?! Да направим една малка зимна разходка по Шуменското плато. Само че не от ония за час-два. Цял ден ще е най-добре. Събрах си багажите в раницата и излязох около 8:30. Реших да обиколя няколко чешми в гората над Троица и Осмар. По-късно разбрах, че ще успея да видя само половината, заради по-бавното придвижване в снега.

Ето маршрута, който се получи:

View Larger Map

Изкачих се по пътя, който минава през вилната зона над кв. Дивдядово. Освен че е в моята посока, той е и по-лесен за изкачване, особенно през зимата. Напоследък стана любим на оффроуд-маняците, които все по-осезателно започнаха да превземат Платото. Не мисля, че имат право да обикалят, да вдигат шум и да орат из Природен парк, но не аз съм този, който трябва да го каже и да следи дали се изпълнява. Личното ми мнение е, че не им е там мястото.

Малко преди да изляза на равното, встрани до пътеката ме посреща убита с примка лисица. Все още съм извън границите на защитената територия, но съм много против такова варварско отношение към животните. Ловът с примки го приемам само ако от това зависи живота ти.

Иначе гледката към заснежените поля в ниското си заслужава.

На руската военна топографска карта, която ползвам за планиране на маршрутите си, в дерето между Ченгелтабия и Гарванлъка има обозначен извор. Реших да го намеря, но не успях. Или вече не съществува, или снегът и леда са го скрили. Ще го потърся отново напролет.

Сравнително младите букови и габърови гори по Платото изглеждат доста редки през зимата. Чувал съм, че части от гората е била изсечена до голо преди около 50 години. Незнам чия идея е било и какво се е целяло но…

Любимата ми поляна в местността Ортабурун. Само че този път е заснежена. Оттук нататък поемам пътеката към Троишкият боаз и чешмите Голяма и Малка Халваджийска. Боровите горички около нея изглеждат мрачни и леко зловещи през зимата. През гъстите им клони, които сега допълнително са отрупани със сняг, прониква много малко светлина.

Една интересна табела, която за пръв път виждам на тази пътека. Оказва се, че някой я е нарекъл „Нещастна фамилия“. Отначало помислих, че са я намерили за изморителна и дълга. Като израза „жална ти фамилия“. Само че после забелязах голяма жълта табела с откъс от едноименно произведение на Васил Друмев. Все пак не разбрах идеята, с която е наречена така. Ако някой знае – моля да остави един коментар под статията. 🙂

Допълнение от 22.04.2009: Пътеката е наречена „Нещастна фамилия“ на едноименното произведение на Васил Друмев. Казват че през турско робство под това дърво е изклано цяло българско семейство.

Точно по обед пристигам при чешма „Малка Халваджийска“. Тя е все така суха. Поемам по пътеката към „Голяма Халваджийска чешма“. В един улей по склона над пътеката, приблизително на половината разстояние между двете чешми, забелязвам изворчето, което бях намерил миналата година при една моя лятна разходка. Все още стоят пръчките, с които бях изградил малко бентче, в което да се събира повече вода. Изворчето беше малко затлачено със листа и кал, но аз го почистих набързо и то отново започна да тече свободно.

Следващата ми спирка е чешма „Голяма Халваджийска“. Сега като се замисля, не съм се интересувал откъде идват имената на тия чешми. Да не би някой богат халваджия навремето да е финансирал изграждането им? Може да потърся информация по-нататък. Междувременно ако някои знае – може да пише. 🙂

Допълнение от 22.04.2009: Чешмите са наречени Малка и Голяма Халваджийска, защото по Заговезни тук са се събирали много шуменски семейства да ядат халва.

Напълних си манерката и вече е време да се огледам за подходящо място, където да запаля огън и да си приготвя обяда. Като по поръчка забелязвам един заслон. Казва се „Автростроител“ и кой знае как не съм го забелязал при лятната ми разходка. Минал съм на 50-тина метра от него без да го видя. Спомням си, че сега голата поляна пред него. през лятото беше обрасла с високи около 2 метра храсталаци от бъз и други високи треви.

Заслонът е сравнително уютен, въпреки че добре би му се отразила една уборка. Явно е по-слабопосещаван, което мисля е само плюс. За пръв път виждам място по платото, което да ми напомни за заслоните във високите планини, които се посещават само от планинари и сериозни туристи. Тук имаше оставени полезни вещи и материали, като скари, алуминиево фолио, вестници, кибрит, тиган, шишове за печене на месо, както и други полезни дреболии. Точно както се прави във високите планини и труднодостъпните местa.

Залонът има хубава камина и щеше да бъде идеално място за почивка и обед. Тъкмо си представях как ще запаля огъня и ще си приготвя обяда и чух приближаващи стъпки. Странно… не бях срещнал никой по пътя, а и не видях пресни следи. Мислех си, че цял ден няма да срещна жива душа (на което и се надявах). Излязох бързо навън и видях човек, който беше прегърнал наръч дърва и идваше към заслона. Той също много се изненада като ме видя.

Поговорихме известно време, докато той приготвяше огъня. Обменихме малко познания за Платото. Според неговите думи нямало място по него, където да не е ходил. И той като мен все сам. Бягал от нервите и шума на „цивилизацията“. Покани ме да обядваме заедно, но моите планове бяха други, а именно – да изкарам ден, в който по възможност да не срещам други хора. Затова го оставих и тръгнах навътре в гората, където вероятността да срещна някой друг е по-малка. Само че не се оказа точно така. По пътеката срещнах още поне 10-тина човека. С тях дори имаше кучета, чието свободно щъкане и облайване на всеки срещнат много ме дразни.

Опитах да изляза и извън пътеките и да намеря подходящо място, но газенето в снега скоро накара мускулите на краката ми да пламнат, а и никъде не се виждаше подходящо място за палене на огън и посядане. Часът вече наближаваше 3 следобед и къркорещия ми стомах не ме остави много много да се двоумя. Тръгнах по пътя обратно към вкъщи и се оглеждах за подходящото място. На поляната до Ортабурун, откъдето бях минал на идване намерих в един закътан ъгъл паднало сравнително дебело дърво. Преобърнах го нагоре със страната, на която нямаше сняг, за да мога да сядам на него. Разчистих земята от снега, наредих върху нея малко кора, която отчупих от дървото и запалих върху нея огън.

За обяд бях си взел едно парче домашна наденица и смесените съставки от рецептата за банок. Налях малко вода директно във торбичката със сместа и започнах да я меся. Когато тестото беше почти готово ми се стори, че му липсва малко вода и долях. Май не уцелих количеството обаче, защото то стана много меко и лепкаво. Нямаше да мога да го увия около пръчка, затова го сложих в алуминиевата паничка от войнишко канче. Отне малко повече време за печене и средата си остана малко тестива, но пък това, което се беше опекло добре имаше много добър вкус. Заедно със запечената домашна наденица беше „things money can’t buy“! 🙂

Прибрах се приятно изморен вкъщи към 17:30. Равносметката: Изминато разстояние – 15.92 км; Време – 8 часа и 59 минути, от които 3 часа и 33 минути в движение, и 5 часа и 26 минути почивка(или прекалено бавно движение, което GPS-a не може да отчете); средна скорост на придвижване – 4.5 км/ч. Записаният от GPS-a трак (MapSource) можете да изтеглите от тук.