Вкъщи често се разказва една история, в която главни герои сме аз и един зелен гущер. Когато съм бил на около 2 години, майка ми и баба ми ме извели на плочника в двора да си поиграя на топлото лятно слънце. От някъде обаче се появил едър зелен гущер, който претичал през пътеката.
Не знам кой е бил по-изплашен – гущера, или баба ми и майка ми, но и двете страни се разбягали в различни посоки. Гущера – да се спасява, а двете жени… същото. 🙂 Очаквана реакция. Едва ли са очаквали обаче какво ще направя аз. Взел съм някаква пръчица и съм тръгнал след гущера. Наложило се майка ми да ме издърпа насила, та да не ходя подир него (което си е било подвиг, предвид факта, че е трябва да се приближи, а не да избяга).
Та от тогава така… Всичко живо ми е било крайно интересно. След тая първа случка са последвали целодневни събирания на калинки и скакалци в поляната с люцерна. Игрите и отглеждането на жаби, котки, змии, риби и почти всичко летящо, пълзящо, скачащо и плуващо, което се е изпречило пред мен. Не съм приел никакви опити за предизвикване на неприязън и отвращение към каквито и да било животни (жените често намират за „полезно“ да научат децата си на това). Животните обичам повече от хората!
Поводът да се сетя за всичко това е снимката в началото на публикацията. Оня ден реших да хвана едно гущерче и да го покажа на сина ми. Исках да видя каква ще е реакцията. Приготвих и фотоапарата. След буйно изразеното удивление, гарнирано с все още неразбираеми за мен радостни възклицания, той без да се подвоуми се пресегна и сграбчи гущерчето. Ако не бях реагирал бързо, случката можеше да не завърши добре за последното. В радостта децата понякога не знаят силата си. 🙂
Ако съдя по отношението на Румбата към животните, изглежда се е метнал на мен. Тях той уважава сякаш повече, отколкото хората. Когато се разхождаме по улиците може да не обърне внимание на никой минувач (дори тези, които го закачат), но няма да пропусне да каже „Здравей“ с махане на ръка на всяко куче, коте или дори калинка. Калинките са му любими. Може с часове да си играе с тях. Също като мен на неговата възраст.
Само да стане достатъчно голям, та да мога да го вземам с мен по горите…
07.05.2009 at 16:29
Не знам кой е бил по-изплашен – гущера, или баба ми и майка ми, но и двете страни се разбягали в различни посоки. Гущера – да се спасява, а двете жени… същото.
Не съм се смял така отдавна …
08.05.2009 at 17:38
Здравей, поздрави за хубавия блог, пълен е с полезна информация 🙂 Имаш ли представа, какъв вид е гущерчето изглежда необичайно, или не е достигнало зрялост и окраската му е различна? 🙂
08.05.2009 at 19:02
Lacerta viridis /Зелен гущер/ – Още е малко, с възрастта ще позеленее повечко. От 9-те вида гущери в БГ може да е само това. Определянето би станало по-лесно ако имаше макро-снимка на муцуната му, но иначе и окраската си е достатъчно характерна.
08.05.2009 at 21:26
Да, това е точно млад индивид от вида Зелен гущер (Lacerta viridis). Това е характерната им окраска. Когато пораснат, мъжките стават ярко зелени, а женските – на кафяви и зелени петна. Виждал съм обаче и възрастни женски, които са запазили окраската на младите екземпляри.
15.05.2009 at 15:07
Когато живеех в шумен много гущери се кътериха по стените (външните) и баба ми един път забрави джама отворен и влезнало някакво гущерче, и понеже тя баба ми я е страх много съм се метал на нея. Тогава съм бил на 3-4 годинки и както казах влезна в къщи и аз съм го бил хванал, и бабишкерата като ме е видяла е щяла да припадне. Тогава разбрах, че природата не е толкова гадна и гнусна както я представя бабето.
20.05.2009 at 12:16
Стояне, поздравления за блога! Не съм писал досега, но от доста време го следя с удоволствие!
Похвално е, че възпитавате Румбата по този начин!
Аз също страшно обичам животните, а към влечугите имам особен афинитет. Домашния ми любимец – чудесно леопардово геконче – можете да го видите тук – http://photo-cult.com/showpic.php?id=275654
Имал съм подобна случка като малък, само че гущерчето беше уловено и прибрано в къщи 🙂 Нашите разбрали, чак като го видели да щъка из завивките ми :)))) От тогава, до ден днешен не съм оставал без животно.
GEGATA, тези които пълзят вечер по стените са Балкански гекони (Cyrtopodion kotschyi). Много са готини и са единствените от семейството на геконите, които се срещат в България. Защитен вид са.
20.05.2009 at 15:47
Благодаря, че се присъединяваш v_abazov! Радвам се, че блога ти харесва! Хубав домашен любимец имаш. Аз екзотични никога не съм гледал. Винаги от „местната фауна“, но затова пък в почти пълното й разнообразие. 🙂
Колкото до гущерите по стените – GEGATA говори за Шумен (откъдето съм и аз) и се съмнявам да са гекони. Такива съм виждал само в южна България (Сандански примерно). По вероятно да са просто млади екземпляри на други по-често срещани видове, като зеления и живородния примерно. Те също са добри катерачи.
31.05.2009 at 8:11
Здравейте, приятели от моята кръвна група на хората, разбиращи езика на животните!
Пропуснал съм този разказ, добре, че го видях! Моят първи див приятел от детството е доста интересен (вижте го тук и на снимка http://vascont.wordpress.com/2008/02/01/orela/ ).
Но много ми се иска да разбера какво мислите по един въпрос. Няма как да го формулирам накратко, при мен даже не е обект само на едно писание, а на цяла категория – „Не сме сами” http://vascont.wordpress.com/category/не-сме-сами/
Ако все пак полюбопитствате, моля, започнете от „Комуникация” (http://vascont.wordpress.com/2008/01/11/komunikacia/ )
Драги приятелю, чудесно е това със сина Ви! Насърчавайте го да говори на животните – скоро ще започне и да ги разбира! Чудесно е, защото ще му спестите доста загубени години докато той сам стигне до това.
02.06.2009 at 14:15
Благодаря за статията!Навя ми спомени,когато голямата ми дъщеря беше малка и за пръв път видя зелендрак.Още не можеше да казва „Р“,затова със силни викове-„Тате,кокодил,кокодил!“ хукна да го гони.Пиехме кафе в крайпътно заведение и народът наоколо се натръшка от смях.Детето просто обичаше много да гледа „Дискавъри“,а там даваха повече за крокодили,отколкото за гущери!
Pingback: Змията | xenos::life
26.11.2011 at 2:31
Много интересна историйка. Аз нямам такава от моето детство, но също както малкия сладур и аз мога да подмина всеки човек, но не и животинките. Два или три пъти съм намирала в апартамента малък гущер…ей каква радост е да си намериш малък гущер в къщи и то на 7-я етаж. Естествено всеки път слизах да ги пущам на вънка : )
А тази година като чистихме двора на лозето намерих една малка змия, после беше пораснала и беше родила, но малкото го намерих случайно като го помислих за червей. Познах го по това, че имаше малки очички. Като казах на майка ми че съм намерила малкото тя на секундата отсече да го уби. Поглеждам в ръката си едно бебенце змийче, как да го убиеш, как ? Естествено не го убих, оставих си го там където го намерих! Много е мъчно, когато едно животно не те напада, но понеже имаш вродени страхове и трябва непременно да го убиеш. Това е много погрешно. За съжаление майката на моите племенници е много страхлива от всякакъв вид животинки особено от насекоми, този страх успява да го предаде и на децата си. Аз обаче се опитвам да го премахна като им показвам разни малки животинки и се опитвам да им обясня, че те не са опасни и че на никому не вредят и не трябва да ги убиваме и да се страхуваме от тях, а напротив да ги обичаме и да ги оставяме да си живеят техния живот.
По темата мога да вмъкна един филм, от който бях много очарована. Филма е документален и много разспускащ. В него дават микроживота в една гора. Да видите какво правят тези малки същества. Уникално е, гледайте го! : )
Лека и спокойна нощ!
26.11.2011 at 2:36
П.П. Забравих да напиша името на филма. Можете да го изтеглите от kolibka.com
Филма се казва : Microcosmos
Приятно гледане 🙂
27.07.2014 at 20:12
Здравейте, всичко това което сте публикували е много добро и правилно според мен, но аз имам проблем точно с такива животинки- гущери“ зелендраци“, които унищожават реколтата ми от ягоди. Моля Ви ако някой знае как мога да ги хвана и преместя на друго място ще съм му много благодарна .“