В последният ден от Първомайско-Гергьовденската ваканция реших да се разходя по Шуменското плато. Ей така – за разходката, почивката и за тестването на някои неща, като готварски рецепти, изготвяне на укрития със платнище и т.н.

Бях планирал да изляза рано сутринта към 6:00 и да се прибера някъде към 18:00, но утрото ме изненада със силен, почти бурен вятър, който ме накара дълго да се колебая дали да отида в гората. Все пак и огън щеше да ми се наложи да паля. Най-накрая се реших да тръгна, което се оказа разумно решение. В гората вятъра беше напълно поносим. И така с три часа закъснение (към 9:00), все пак поех нагоре.

Избрах си една пътека, която напоследък все по-рядко се използва. Тя започва от завоя до комплекс „Бохеми“, върви по лявата страна на образувалото се дере, минава през полянката наречена „Попова нива“ и се изкачва до равното. Това, че пътеката е наистина позабравена, си личи по израсналите върху нея треви, коприва и лепки. Виждаха се само пресни следи в тревата, които бележеха преминаването на един или двама души, преди най-много 48 часа.

Вятъра вече е чувствително по-слаб и бързо се сгрявам. Не мога да си позволя обаче да се разсъбличам, защото по тревите, които ми стигат понякога над кръста, има доста кърлежи. Свалих доста от панталона си. Добре че е с плътно затварящи се крачоли и джобове.

Иначе пък точно такива пътеки най-много харесвам. Гарантират ти, че е почти невъзможно да срещнеш човек по тях. Няма ги ония боклуци, които бележат преминаването на пишман-туристите. Няма ги и по-лошите и вонящи неща, които оставят след себе си те, и миризливите им кучета.

Пътеката продължава да следва дерето и на едно място го пресича, като оттам нататък върви по дясната му страна. Тук почивам малко до един сипей, покрит с едри камъни. Надявах се да видя някоя пепелянка, но уви, нямаше. Пътеката скоро излиза на равното и се губи в гората. Наблизо е асфалтираният път, водещ до Паметника „Създатели на Българската държава“.

Вървя направо през гората към Ченгелтабия – втората по височина точка на Платото (486 м.н.в). Не след дълго съм на просторните й поляни. Най-високото място пази белезите от някогашна фортификация – дълбоки окопи, прокопани в кръг със само едно място за преминаване. След окопите следват и насипи, които правят центъра на укреплението по-нисък. Тук не се задържам много, защото разбудилите се хора вече започват да прииждат за „почивката си сред природата“.

Слизам по западният път към следващото дере. Смятам да се установя накъде из гората около Гарванлъка. Тя е по-слабо посещавана, а земята е почти хоризонтална и разстоянията между дърветата – сравнително големи. Идеално място да се чувстваш удобно и да останеш необезпокояван. Именно по тази причина тук беше и нощувката ми от миналото лято. Ха дано след това ми писание да не се юрнат и там да ходят туристърите 🙂

Там съм точно по обяд и се залавям с организирането на лагера. Разчиствам земята и разпъвам платнището, с което смятам да направя ветроукритие на огъня. Огнище не ми трябва, защото смятам да тествам hobo stove печката.

Реших да сготвя ориз и банок. Печката е справи перфектно. Успях да сготвя и двете ястия само с няколко шепи сухи клечки, които събрах от нападалите по земята сухи клони. Никакво сечене, носене и цепене на дърва, което пък е идеално, ако нямате много време и не искате да привличате внимание, както и да оставяте следи. Освен, че почти не промених първоначалният вид на мястото, където бях отседнал. Резултатът от около час активно горящ огън беше само шепа сива пепел, която в края на деня изчезна с едно замахване из килима нападали листа.

Ориза и банока станаха чудесни, само дето бях прекалил малко с количествата и ми беше малко трудно да ги изям. 🙂 Ще знам за друг път. Намерих и див лук, който още ме мързи да се разтърся из определителите дали става за ядене. Мисля, че няма да има проблем, но знае ли някой… 🙂

След като хапнах стабилно, не ми остана нищо друго, освен да се наслаждавам на песните на птиците и шумоленето на дърветата. Е… винаги ще се намери някой да мине наблизо с ръмжащ мотор да развали идилията но… Или пък гърмежите от всякакъв вид газово и бойно оръжие. Само в България можеш да чуеш това в Природен парк. То сякаш всичко живо вече има оръжие. Като се замисля и че тези, които го имат законно, знаят правилата и трудно биха се навили тук да стрелят, картинката е още по отчайваща.

След като направих и малко експерименти с платнището, което носех, дойде и време да си тръгвам. Слизането обаче си беше по широкия път над вилната зона на Дивдядово. Трябваше да бързам и… Докато слизам се натъкнах на две редки за България растения. Това са два представителя на слабо представеното у нас семейство на Орхидеите. Първото се нарича Orchis militaris и не съм сигурен за тривиалното му название, но второто – Ophrys mammosa се нарича „Паяковидна Пчелица“. Може да не са със впечатляващи размери, като тропическите си събратя, но по красота мисля че въобще не им отстъпват.

Та това беше. Един хубав ден в гората! …и както обикновенно – записа от GPS-a. 🙂