След една моя по-стара публикация, озаглавена „Гущерът“, нека продължим поредицата със следващата – „Змията“. 🙂 Докато бях на гости в Никопол, успях да хвана едно малко змийче (смок ли беше, водна змия ли?, така и не се напънах да определя). Отдавна искам да видя каква ще е реакцията на сина ми.

Моята теория е, че децата се раждат безстрашни. Поне по отношение на всякакви „гадни“ животни. Страхът, който понякога се развихря в дори животозастрашаващи фобии, бива най-често насаден от родители и роднини… обикновено от женски пол. Разбира се, изключвам редките травматични изживявания, но смятам, че и те не биха били чак толкова сериозни, ако някой предварително не е насадил известна доза страх в съзнанието на потърпевшия. Сигурно много от Вас си спомнят женски писъци, истерии и паническо бягство, когато видят змия, гущер, жаба, паяк или мишка. Децата не се страхуват от нито едно от изброените. Докато някой не ги „научи“.

Доказателството е пред очите ви. Изгледайте клипа. Синът ми никога не е виждал жива змия, още повече да я държи в ръце. Разликата обаче е, че не съм позволявал да се плаши с такива животни, и да не се правят за тях коментари от рода „гадни“, „страшни“, „хапят“ и т.н. Винаги, когато някой се изпусне пред него с такова определение, аз бързам да го убедя, че „не е страшно“, „не е гадно“ и „не хапе“. Позволявам му да го пипне, или да го подържи.

Смятам, че това ще възпита у него много по-добри навици и отношения, отколкото натрапването на омраза и погнуса, да не говорим за страх. Свидетел съм бил на такива крайности във фобиите, че ми е жал за това, как те ограничават свободата и света на този, който ги е развил.