„…There is a rapture on the lonely shore…“  – Lord Byron

Всички знаем историята на Робинзон Крузо. Може би мнозина от нас са си мечтали поне за ден да попаднат на безлюден остров. Е, поне аз съм от тези. 🙂 Жалко, че това едва ли някога би ми се случило. Въпреки това мечтата си остава.

Миналата есен обаче, докато разглеждах сателитните снимки на района около град Никопол, в главата ми се загнезди една идея. Може да не попадна на острова на Робинзон, но поне да прекарам малко време на място, където ще ми е по-лесно да разбера какво е усещането.

На няколко километра от Никопол, надолу по течението на Дунав, има група немалки острови, които влизат в границите на Природен парк „Персина“. Обрасли са с високи тополови дървета, върби и храсти. Някои от тях имат и и широки пясъчни ивици. Те са рядко посещавани. Най-много някой рибар да слезе за малко на брега. Ето защо ми се сториха подходящи за един малък островен сървайвъл. От 25.05. до 31.05. бях на гости в Никопол, така че дойде времето да направя плана реалност.

Първоначално мислех престоят ми на острова да бъде около 50 часа – близо до обичайната продължителност на ситуациите на оцеляване (72 часа). Хората, които знаеха, че ще съм там обаче, изразяваха безпокойство и притеснение, че мога да имам евентуални проблеми с непознати хора, така че стигнахме до компромисния вариант от 30 часа. Отказах се от втората си нощувка на острова. По-късно щях да разбера, че вероятно така е било по-добре.

В сряда (27.05.) около 14:00 часа поемаме с лодка към островите. Времето е ветровито, затова трябва да се придържаме към брега, където вълните са по-малки. За престоя съм си набелязал остров Лакът – най-големият в групата. Сега обаче, виждайки мащабите и на останалите осъзнавам, че всеки от тях подходящ.

View Little Island Survival in a larger map

Заобикаляме остров Градина откъм южната му страна, защото там почти няма вятър и вълни. След това продължаваме покрай един остров, който дори го няма на GPS-картата ми (или поне не в тия си очертания). Намира се между островите Градина и Лакът. Прави ми впечатление, че и той е обрасъл с високи дървета и върби. Подминаваме най-източната му точка. Пред нас е остров Лакът. Тогава забелязвам чистите северни плажове на току-що подминатия остров. Няма съмнение, това е острова, на който искам да остана. Казвам да обърнем лодката, и да ме оставят на острия му източник край.

Часът е вече около 16 и нещо. Лодката си заминава. Наоколо не се вижда жива душа. Поглеждам си GSM-a – само 2 чертички обхват. Опитвам да набера оператор – връзката се разпада. Е… каквото и да се случва, ще се оправям сам! Трябва да си намеря място за бивак. И то трябва да е във вътрешността на острова, където е трудно да бъда забелязан.

Запътвам се към гъсталака. Вървя по бял, ситен пясък, който е изпъстрен с различни следи от животни. Различавам тези на лисица, нещо по-едро, вероятно пор, мишки, птици и змии. Със задоволство отбелязвам, че няма следи от хора! Предупредиха ме за комарите – ето нападат ме още на открито. Явно са доста изгладнели. Не след дълго в гъсталака намирам подходящо място за бивак. Широка, водоравна площадка, над която няма надвиснали сухи дървета. Оградена е с по-високи пясъчни валове, което пречи на директната й видимост от реката и останалите части на острова. Това е добре, защото не искам огънят ми да се забелязва от километри.

Тъй като реших това да не е стандартен излет, а по-скоро нещо като тренировка на умения за оцеляване, взех със себе си ограничен брой предмети, като избегнах тези, които биха ми дали прекалено много комфорт, като например спален чувал, кухненски комплект, и т.н. Не взех със себе си и никаква храна и вода (е, като изключим едно блокче „Сникърс“).

Ето нещата, които взех:

• ножове – Mora 2000, Victorinox Camper EcoLine, китайски фолдер и мултитул
• брадвичка – туристическа, 600 гр. Повече за евентуална самозащита. Можех и без нея.
• манерка – 900 мл, армейска с канче. В канчето може да се готви и преварява вода.
• мрежа против комари – за глава. Може да имам проблеми през нощта.
• магнезиева запалка – естественно за палене на огън.
• паракорд, найлонов канап и няколко други синтетични въженца – строеж на подслон и други дейности.
• лопатка – сгъваема с джобен размер
• combat survival kit – множество дреболии, от които може да имам нужда.
• репелент „Випразин“ – лосион, за предпазване от ухапвания на комари, кърлежи и други гадинки.
• найлонови торби за смет – от плътните, 100 литрови. За строеж на подслон, както и други полезни приложения.
• прозрачен найлон – от тоя, който се използва при ремонтни дейности. Става за направата на слънчеви кондензатори за вода и т.н.
• фенерче и челник – осветление. Фенерчето е с криптонова крушка, а челника – LED.
• аптечка – за всеки случай. Иначе смятам да не я ползвам.
• тънко одеяло – за застилане на земята.
• топли дрехи – тънко яке, вълнен пуловер и наполеонки. Може да стане студено.

Часът наближава вече 18:00. Трябва бързо да се ориентирам към изготвянето на подслона. Разчиствам площадката. Изненадвам се, че няма пръст, а само ситен пясък. Подслонът ще е пирамидална палатка с дървен скелет, покрит с найлонът от торбите за смет. Три от тях са достатъчни за този подслон. От паднали наоколо сухи стъбла правя набързо скелета. Разцепвам торбите и с тях го покривам, като спазвам правилото на керемидата. Краищата застъпвам хубаво с пясък. От близките гъсталаци накастрям тънки вейки с листа, които ще са ми изолацията от бързо губещия топлината си пясък. Върху тях застилам одеялото. Подслонът е готов!

Пред входа му изкопавам огнището – дупка в пясъка, която е с една по-полегата страна, сочеща към входа на подслона – за по-добър достъп на въздух до жарта, а и за повече топлина и светлина към него. Огънят запалвам лесно. Настъргвам фини дървесни стружки върху парче суха кора и ги запалвам с помощта на магнезиевата запалка. Предварително подготвеното „типи“ от сухи съчки се разгаря с висок пламък, пращене и искри.

Дойде ред на водата. Не съм пил от около 3-4 часа, а и се потрудих малко. А и при тази жега от около 32-33 градуса, жаждата е вече доста осезаема. Най-достъпния и неизчерпаем източник естествено е Дунава. Само че водата му не заслужава особено доверие. Международна река, много градове, много заводи… За директна консумация и дума не може да става!

Излизам на северния бряг на острова. Той е пясъчен и полегат. Трябва да филтрирам по някакъв начин твърдите частици във водата. На няколко метра от водата изкопавам малко „кладенче“ в пясъка. То бързо се напълва от просмукващата се вода. Изгребвам на няколко пъти мътилката, която се образува при копаенето, и водата започва да става все по-бистра. Това е достатъчно ефективен механичен филтър за вода. Преминавайки през пясъка, водата практически се филтрира до степен, че да може да се пие директно (стига да е чист пясъка де). Аз обаче не съм чак толкова доверчив и все пак смятам да я преваря.

Докато чакам водата да се избистри ми се стори, че чувам гласове от отсрещния бряг. Не им обръщам внимание. Поглеждам си телефона. Я… три черти обхват. Набирам жена ми – сигнал свободно. След малко тя вдига. Поговорихме малко. Е, поне и телефон имам вече. Жалко, че само на този бряг работи. Напълвам канчето с вода от кладенчето. Преварявам я на огъня и след като изстине я сипвам в манерката. Така още два пъти. Канчето е половин литрово, а манерката – 900 мл. Преварих си около литър и половина вода. До сутринта смятам да ми стигне.

Не остана време да направя капани или да намеря нещо за ядене. На брега видях малко змийче, но го оставих. Мислех си, че ще попадна на нещо по-голямо. Грешка – никога не пропускай възможностите. Не ми се излиза сякаш по брега да търся нещо за ядене. Сега не е време да ме виждат, че съм тук. Е… поне имам „Сникърс“.

Часът е към 22:30. Вече е тъмно. Време е да си легна и да опитам да заспя. Изядох Сникърса. Слагам по малко дърва в огъня, като гледам да го подържам на въглени. Отблясъците от пламъка по короните на дърветата над мен може да ме издадат. А и димящата жар е добро средство за отблъскване на комарите. Между другото те ме бяха нападнали много сериозно още когато намерих мястото за бивака. Около мен направо се беше събрало малко облаче от тях. Още не се бях намазал с репелента. Когато го направих, ефекта беше поразителен – нито едно ухапване повече. Бягаха като вампири от чесън. Виждах ги как кръжат около кожата ми, но не кацаха върху нея.
Моят съвет – купувайте само репеленти със активна съставка DEET в концентрации над 15%. В България такъв например е „Випразин“, който и аз ползвам в момента. Ще ви предпази и от кърлежи.

Както обикновено, около полунощ всичко наоколо сякаш оживява. Около мен щъкат мишки, чуват се птици и огромен хор от жаби. Няколко белки минават на инспекция от време-навреме. Една от тях е толкова любопитна, че идва на 3 метра от мен. Не я изплашва дори директният лъч на фенера. Взира се в него с опулените си яркозелено флуоресциращи очи. След малко сякаш й омръзва и си тръгва.

От време-навреме жарта в огнището припламва и дървените чукани се разгарят. Тогава тъмнината се разсейва и по дърветата около мен заиграват трепкащи жълто-червени отблясъци. Бързам да загася пламъците. Тъкмо навреме – откъм брега чувам човешки гласове. Заслушвам се повече и чувам и проскърцването на греблата. Вероятно рибари. Преминават покрай северния бряг. Не след дълго ги чувам как запалват мотора и минават нагоре по течението покрай южния бряг. Странно, че това сякаш се повтаря всеки път, когато огънят се разгори по-силно. Дали е съвпадение? По-късно щях да се замисля по-сериозно над този въпрос.

На всичкото отгоре течението е нанесло по бреговете на острова много пластмасови бутилки. Тези от тях, които имат запушалки, се оказват много дразнещи. С промяната на температурата, въздуха в тях се свива и разширява, което води до натрупване на напрежение в пластмасовия корпус. Това напрежение, естествено, се освобождава с едно звучно изпукване. Да чувам това от различни страни посред нощ в мрака на гората, не е особено успокояващо и предразполагащо към сън нещо.

Така залисан в анализиране на всеки шум и наглеждане на огъня, не усещам как е станало към 3 часа след полунощ. Решавам да извадя цепениците от огъня, за да не се запалят отново, и да се опитам наистина да поспя. Животинките сякаш се кротнаха, а и лодки скоро не съм чувал.

Заспивам неусетно. Събуждам се към 5 без нещо. Започва да се разсъмва. Хладничко ми е. Поглеждам часовника – 16 градуса. Явно няма да спя повече, по-добре е да позасиля огъня, та да се стопля. Слагам няколко по-дебели дървета в огнището. Жарта не е изтляла и бързо се появяват пламъци. Така е по-добре.

Скоро Слънцето се показва и температурата започва да се покачва. Наоколо бутилките пак започват да пукат. Преварявам си още вода. Към 7 и нещо решавам да разтуря лагера и да изляза на брега за да потърся храна. По северния бряг има много плитчини. В тях се тълпят цели пасажи подрастващи рибки. Може да са дребни, но пък ако успея да уловя достатъчно количество от тях, ще успея да си направя една калорична супа. От две бутилки, намерени на брега, си правя капани за дребна риба. „Закотвям“ ги в плитчините, точно на пътя на ятата от рибки.

Сега остава да почакам и да се полюбувам на гледката. От снимките не си личи много, но брегът е широк и е от ситен светъл пясък. Прилича на морски бряг. Особено във водата дъното си е направо морско. Слънцето се издига все по-високо и жегата започва да става все по-осезаема. Пясъкът започва да пари. Сенките от храсталака, под който съм застанал, стават все по-къси и недостатъчни. Време е да си направя някакъв навес, защото не ми се влиза пак в гората, където вероятно ще е душно, а и трябва да се занимавам пак с комарите.

Виждам дънера на едно голямо паднало дърво. Стърчи под малък ъгъл над пясъка. Ще свърши идеална работа. Решавам да направя прост навес в помощта на найлоновите торби за смет. Те са достатъчно плътни, за да осигурят добра сянка. Единият им край забивам с дървени чепове направо в дънера, а другия – разпъвам с колчета, забити в пясъка. За такива набързо скалъпени конструкции найлоновият канап (тип сизал) е много практичен. Винаги имам в себе си едно кълбенце.

Подслонът е готов. В сянката му застилам одеялото. Така вече е друго. По-хладно е, а през просвета под дървото повява свеж въздух. Тук мога да си лежа цял ден. Гледката е добра. Вода имам. Храна… а, ето какво забравих – трябва да проверя капаните. Уви… в тях има само няколко дребни рибки. Още докато се приближавам забелязвам, как ятата се разбягват, но винаги заобикалят бутилките.

Или рибките са прекалено хитри, или този тип капан не е особенно ефективен на абсолютно чисти пясъчни плажове. Между камъни знам, че действа невероятно. Ето как липсата на храна прави мозъка по-бавен. Веднага, след като се бях прибрал и нахранил, ми мина през главата идеята, която можеше да реши този проблем – набиването в пясъка на фуниевидни прегради от клончета и пръчки, които да напътстват рибите направо в капана. Да си се неначудя, как не се сетих още на място.

Май ще трябва да намеря други източници на храна. Решавам да обиколя част от плажа, за да потърся нещо – я жаба, я змия… Уви – пак нищо. Много странно. Нито една жаба. Странна река. А снощи чувах толкова много. Змии също няма. Дали белките, които снощи обикаляха лагера, имат „пръст“ в тази работа? Намирам една мида. Е… и това е нещо.

Връщам се при навеса. В капаните има още няколко рибки. Май станаха 10-15. Жалко, че са 2-3 сантиметрови. Ще останат по зъбите ми. Наближава обед и вече се чудя има ли въобще смисъл да мисля за храна. Лодката ще дойде след около 2-3 часа. Е, скоро не съм гладувал. Добре ще е да го усетя пак.:) Поне знам, че ако бях останал за по-дълго, със сигурност щях да намеря храна. В гората имаше доста мишки, а любопитните белки само чакат да се намърдат в някой капан. Видях и една жаба и малко змийче – вероятно не са единствени. По плажа се разхождаше групичка косове, както и други птички. Със сигурност и те могат да се уловят с подходящата примамка и капан.

Пуснах рибките и изхвърлих мидата. Само заради нея не ми се палеше огън. Мидите са филтратори и натрупват в себе си токсини. Тази е филтрирала дунавска вода, така че трябваше да я варя поне няколко пъти. Не ми се занимава толкова за една хапка храна.

Важното е, че имам вода и сянка. Това е достатъчно. Имам си и чудесна гледка. По пясъчните коси около брега накацаха десетки корморани. Под навеса влита стършел. Тези жилещи насекоми винаги правят впечатление. Огромни са и бръмченето им е застрашително. Знам, че жегата ги изнервя и тогава дори миризмата на пот може да ги провокира да атакуват. А тогава е страшно. Виж на мен не ми липсва вече миризмата на пот. Ризата с дълъг ръкав и плътно закопчани ръкави и яка (заради хапещите насекоми) си е свършила работата. Стършела се повърта малко около мен и отлита.

Слизам надолу по плажа, за да се понаплискам малко с вода и да се поосвежа. Действа добре. Тъкмо тръгвам обратно към навеса, и забелязвам в реката лодка с четирима души – двама мъже и две жени. Насочили са се надолу по течението, но като ме видяха на брега, смениха курса си към мен. Изчаквам ги да дойдат.
Лодката спира навътре, защото е доста плитко. От нея слиза само единия мъж и идва при мен:

– Какво става, колега? – заговаря ме пръв.
– Нищо! – отговарям.
– Някакъв проблем ли има?
– Не, защо?
– Ами виждам, че си сам. Няма лодка…
– О, оставиха ме тук вчера. Към 14:30 ще дойдат да ме приберат с лодката.
– Ама защо?! Проблем ли нещо стана?
– Не. Поседях си просто…

Чудя се как ли ме е възприемал, докато му говоря всичко това. Седя срещу него в камуфлажни дрехи, накичен с манерки и ножове… без лодка и въдици… Виждам как погледа му се спира на слънчевия кондензатор, който просто за тест изкопах на плажа. Не намирам обаче за нужно да му обяснявам цялата идея на престоя ми тук.

– Ако искаш да те закараме до брега?
– Не. Няма нужда. Ще дойдат да ме вземат.

Няма какво да си кажем повече и той си тръгва. Аз лягам отново под навеса и ги чувам, как си говорят в лодката:

– … влез по-навътре… там има обхват…

По-късно щях да разбера, че вероятно това посещение не е било случайно.

„…There is a rapture on the lonely shore…“, както беше казал Байрон. Лежа си в сянката на навеса, до дебелия, избелял от слънцето дънер. В просвета под него наблюдавам плажа и водата. Трептящата над пясъка мараня разкривява силуетите на накацалите корморани в причудливи форми. Пълна безметежност. Мога да си лежа така цяла вечност.

Но… хубавите неща траят малко. Наближава 14:00 и трябва да се прехвърля на южния плаж, където ме оставиха вчера. Там е „точката за изтегляне“. Разтурям навеса и разчиствам терена. Опаковам си багажа и тръгвам за южния плаж. Там стоя малко в сянката на върбите, преди да чуя мотора на приближаващата лодка. Точни са: 14:30. Това беше часът, за който се бяхме разбрали.
В лодката ме очаква сандвич, направен от жена ми. По-вкусен скоро не съм ял! 🙂 Веднага усетих покачването на кръвната ми захар. С това мога да изкарам тук още 2 дни!

Малко отскачане до съседния остров – Лакът, на който първоначално смятах да остана, и потеглихме на едно 3 часово пътуване нагоре по течението, към дома.

Това можеше да е краят на разказа, ако не се беше оказало, че той има и заден план, за който аз научих ден след прибирането ми от острова. С него ме запозна тъста ми, който се познава с един от участниците в него.
Действието се развива долу-горе така:

В сряда вечерта румънските гранични патрули се обаждат на българските надзиратели по риболова в Никопол с въпрос, дали знаят за рибари, които в момента да са по островите. Те отвръщат, че не са чували за такива. Румънците казват, че на единият от островите има подозрителен човек в камуфлажни дрехи, който са забелязали няколко пъти да излиза на брега и пак да се скрива в гората. С него нямало лодка и можело да бъде трафикант (на хора или стоки – каквото и да е).
Нашите хора отговарят, че не знаят кой може да е. Румънците искат да се уведоми българската гранична полиция, която да отиде на проверка на острова. В противен случай самите те щели да отидат и цитирам: „Ако го хванем, веднага ще му сложим белезниците!“ Вероятно се досещате за кого става дума. Да… аз съм трафиканта! 🙂 За мое щастие обаче, румънците не могли да обяснят точно за кой остров става дума, и изпращането на гранични полицаи така и не се случва.

Но ето какви въпроси ми се въртят в главата:
Случайна ли беше появата на лодки около острова всеки път, когато огънят се разгаряше по-силно? Кои бяха обикалящите около острова, при положение, че през останалото време, както и по целият път до там не видяхме жива душа? Може ли това да са били румънските катери, които са обикаляли да ме търсят? И какво щеше да стане, ако не бях загасял пламъците и ме бяха намерили? Или ако бях останал още една нощ? Можеше ли известно време да ям мамалига в румънски карцер? 🙂

Въпреки, че ми е странно как може да нямам право да стоя на наша територия с лична карта, след като дори на тяхна мога да пребивавам само срещу такава? И нямаше ли да е евентуалното ми залавяне нещо като нахлуване в територията на чужда държава и отвличане на неин гражданин? Още повече, че срещу мен беше остров Средняк, който пак се явява българска територия! Можеше да се заформи едно дипломатическо скандалче! 🙂 Е… може и да има правила, които не знам, но все пак ми се струват абсурдни. Да си пазят техния бряг и да ме закопчават чак като стъпя там!

Та това е като цяло. Както се казва „Деца, не правете това вкъщи!“. 🙂 Ако смятате да направите нещо подобно на описаното от мен, или уведомете българските власти, или въобще не излизайте по бреговете, които са към Румъния. От наша страна никой няма да ви направи проблем, но ония там не спят!

А сега бонуса! Незнам дали беше добра идея, но реших да „филмирам“, ако не целия, то поне най-важните моменти от престоя ми на острова. Ето какво се получи:

Ако искате да гледате клипчето в оригинален размер, кликнете на този ЛИНК.

Знам, че не съм Беър Грилс, Лес Страуд или някой от тяхната величина. Лично на мен си ми е трудно да се гледам и слушам на записа. По тази причина махнах и звука. С две думи: Моля ви да не ме критикувате прекалено. Аз съм аматьор! 🙂

Очаквам коментарите, и ако те са положителни, може да продължа и при следващите ми подобни преживявания. За целта обаче смятам, че фотоапарата ми не е много подходящ. Трябва да се окомплектовам с нещо по-добро. В тази връзка – набирам спонсори за ето ТАЗИ играчка! Банкова сметка нямам, но приемам пощенски записи! 😛

И щях да забравя – записа от GPS-a.

Надявам се разказа да ви е харесал! Благорадя за това, че имахте търпението да го изчетете. 🙂