Дойде време за поредната разходка по Шуменското плато. Доста време мина, откакто за последно бях там. Пустото му време… никога не стига! То човек трябва да си вземе отпуск, когато планира нещо. То точно така и направих де. 🙂 На 17.07. и 18.07. трябваше да съм на Платото.

Тръгвам от вкъщи в 6:00 сутринта. Трябва да изкача баира преди да е станало много топло. Изкачвам се до равното по пътеката през Попова нива. Много спокоен маршрут. Никога не съм се разминавал с някого по него. Не ми се преминаваше пак през вилната зона.

Този път смятам да не вървя по пътеки. Набелязал съм си маршрут предварително, и го въведох в GPS-a. Щеше да си е баш offroad разходка. Началната ми точка е на поляните между Ченгелтабия и Гарванлъка. До там стигам по пътя. Когато съм на точно определено място до укреплението на Ченгелтабия, GPS-a ми губи сигнала на всички спътници едновременно. А над мен е чисто небе! Това се случва за пореден път на абсолютно същото място. Чудя се каква е причината. Да не би да има нещо заровено? Или по някакъв начин там нарочно да се заглушава сигнала? Ако някой може да даде разумно обяснение, ще се радвам да го чуя! 🙂

Вижте Шуменско Плато – 17.07.2009 на по-голяма карта

Оттук вече поемам през гората. Маршрутът представлява почти права линия през най-гъстите гори, и възможно най-далеч от пътеките. Толкова много интересни места могат да се видят, когато излезеш от тях. GPS-ът ме води през долчинки със скалисти брегове, въртопи, полянки и гъсти пущинаци. Може придвижването да е по-бавно, но си заслужава.

Има само няколко проблема. Скоро имаше период, в който валеше често, и в гората е доста влажно. Заедно със жегата се получава лоша комбинация. Дърветата са гъсторасли и трудно следваш правата линия, докато се чудиш откъде да ги заобиколиш. Постоянното високо вдигане на краката изморява допълнително. Освен това явно сега е сезона на разселване на подрастващите паячета-кръстоносци, защото буквално са оплели всяка пролука в клонака. Колкото и да се старая да премахвам мрежите им пред себе си, накрая пак се оказвам с облепено в паяжина лице и шапка, от която може да свалиш паяжина, достатъчна за превръзка на средно голяма порезна рана.

Следвам терена нагоре и надолу през долове и хълмчета. Налага се да почивам често. Движа се с около километър и нещо в час. Но пък няма за къде да бързам. Няма нужда да се преуморявам. И без това ще стигна навреме там, където съм решил – една борова гора отвъд заслон „Автостроител“. Трябва да попълня и водните си запаси от Голяма Халваджийска чешма.

На места следвам някои пътеки. Просто са в моята посока. По тях има следи от животни, останали още когато почвата е била влажна. Някои от стъпките на глигани са големи колкото дланта ми. Близо до една такава забелязах и няколко дребни. Ако това е свиня майка, и още е в района, може и да имаме неприятна среща от трети вид. 🙂

Има и доста наникнали гъби. Снимах няколко по време на разходката. Не съм гъбар и нямам намерение да ги събирам за храна. Така или иначе са слабо хранителни, а неправилно разпознатите понякога са способни да те убият дори само с една хапка.

Някъде около обед съм до заслон „Автростроител“. Местото е обрасло с високи треви. Ако не знаеш къде е заслона – не можеш да го намериш. Слязох в боаза точно пред него, но така и не го забелязах. Слизам малко надолу по пътечката до чешмата. Този участък трябва да се нарече „Алеята на пеперудите“. Пропитата с влага земя привлича стотици пеперуди венерина седефка, многоцветница, дяволска пеперуда и още няколко други вида. Мухите също са в изобилие.

Вече съм доста изморен и чучурчето студена горска вода ми изглежда просто като благословия. Фланелката ми е толкова плувнала в пот, че ако я стиснеш, ще прокапе. Затова я свалям и изпирам на чешмата. Обличам си ризата. Напълвам всички вместимости с вода (общо около 3 литра), и се отправям към крайната цел – мястото на лагера, дълбоко в боровата гора на около 300-400 метра оттук.

Минавам покрай заслона и се запътвам направо към мястото. Гората не е това, което очаквах в началото. Боровете са високи, но сравнително тънки. Много от тях са изсъхнали. Има и много паднали. Имам чувството, че гората си загива. На мястото на изсъхналите и паднали борове се виждат изникнали листопадни дървета (най-често липа или дъб). Не знам каква е причината. Може да не им е точно тук мястото. А може пък и гората сама да се разрежда, и измирането на някои борове да действа като катализатор за растежа на останалите. Ще видим.

Горският под е обрасъл с къпини, чиито стъбла са дебели почти колкото показалеца ми. Много трудно се върви през тях. Отнасям доста драскотини и спирам да завързвам връзките на обувките си през няколко минути. По тази причина се спирам и на първото по-чисто местенце. Обед е и трябва да се помисли за храна и почивка.

Между две близки дървета смятам да направя импровизиран хамак, защото много ми се ще да си полегна. Правя въжето, което си нося, на два ката и го опъвам между тях. С няколко метра по-тънко въже правя напречни свързвания между двете въжета, като използвам пруски възли, за да не се разместват. За да не се затваря хамака, когато легна в него, правя две обтяжки от клон, на които съм направил улеи за да влезе в тях носещото въже. Отгоре застилам одеялото, което си нося.

Хамака се получи идеално. Лежа в него сигурно повече от час и въобще не ми се става. Единственият проблем е, че напречните въженца са малко нарядко (нямам достатъчно дължина) и малко ми обиват дори през двойното одеало. Най-накрая гладът наделява и ставам да си сготвя варен ориз. Използвам „hobo“ печката, която гори идеално на шишарки и тънки борови клонки.

След като хапвам, мързела и умората съвсем взимат контрол над мен. Лягам си в хамака и се отнасям. По едно време даже започвам да дремя. Боровете бучат от вятъра, горските птички пеят тихо… Мога да си лежааа тук…

Часът става към 16:30. 29.1 градуса на сянка. Не е много, но при влагата се чувства като повече. Трябва да ставам и да се ориентирам към крайната точка на разходката. Нещо обаче ентусиазмът ми изчезна. Явно жегата беше подсилила умората и сега нямам желание за нищо. Тогава се превръщам в лош съветник на самия себе си. Едната част от мен (добрата) иска да отида на мястото, да построя подслон и да се приготвя за нощувка, а другата (лошата) ми повтаряше „и какво, ще си легнеш там и ще заспиш… това го можеш и вкъщи… прибирай се… достатъчно се измори… ще дойдеш, когато имаш желание за действие… сега само ще се разочароваш…“.

Поглеждам барометъра на часовника – прогнозира дъжд. Явно изкачването и спускането по баирите са го объркали. А може и да не греши! Не че дъждът може да ме уплаши, но не съм подготвен за него. Това беше последната песъчинка, наклонила везните в посока „към вкъщи“. Прибирам багажите си и се запътвам назад. Ето и нещо странно, което се случи. Бях спрял GPS-a за да не хаби батериите и сега го пущам отново. Явно гъстата растителност разсейва малко сигнала, защото ми трябваше известно време за да разбера, че не показва правилната посока Север. Не беше я обновил. А аз съм свикнал неговият горен край да ми посочва посоката на движение.

С грешно ориентирана карта се оказа, че вървя перпендикулярно на посоката, която трябва да следвам. Забутвам се в едни къпинаци и почти започвам да усещам ефекта на „загубилият се“, когато виждам какъв е проблема. Иначе координатите са точни, но картата на екрана е грешно ориентирана. Имам компас в раницата ми, но часовникът ми също има. Ориентирам набързо GPS-a по него и не след дълго съм на правилното място. Веднага щом излязох от гъстата гора и GPS-a започна да се ориентира по-бързо спрямо посоката север. Явно заради гъсталака и непрекъснатото ми движение му е било по-трудно да го прави. С две думи – нищо не е достатъчно сигурно, та да му се довериш напълно. 🙂

Последва 3-часово прибиране към вкъщи по един доста познат маршрут: „Голяма Халваджийска чешма – Ортабурун – Гарванлъка“. Като излязох на поляните разбрах, че барометърът не е грешал съвсем. На няколко километра южно от мен се бяха събрали дъждовни облаци. Само че посоката им на движение не беше насам. По пътя пак намирах гъби, а привечер през храстите дори надничаха и диви зайци.

На слизане забелязах черепът на лисицата, която бях видял хваната в примка при една моя зимна разходка.

Снимах малко клипче с основните моменти от разходката ми. Надявам се да ви хареса.

Добре си разтъпках обувките за един ден. Жалко, че не останах и да нощувам. Уж затова тръгнах. Знаех си, че ще съжалявам, ама какво да правиш. Понякога човек си е лош съветник. Ако имаше поне още един приятел с мен, та да ме разубеди… 🙂