Във вторник стартира излъчването на епизодите от новият четвърти сезон на Сървайвър БГ – Филипините.

Много се чудих дали да напиша тая публикация. Накрая реших да го спомена, но с друга цел, която ще ви обясня по-нататък. Все пак за „оцеляване“ става уж дума. Доколко е такова, няма да изпадам в размишления, за да не ме обвини някой в завист или „че гроздето е кисело“. Единствено мога да завиждам за красивите места, на които са изпратени участниците.

И друг път съм писал по въпроса, и друг път съм казвал, че мислех да кандидатствам. Даже бях започнал подготовка но… После се усетих, че там не е за мен. „Сървайвър“ е шоу. Там хората се избират по типажи (и както дочух от достоверен източник и по малко препоръки и връзки). Аз не се вписвам нито в едните, нито в другите. 🙂 Освен това, дори да беше се случило невъзможното и да бяха ме взели, от нещата, които очаквам, щях да намеря само красивата природа… нищо повече.

„Сървайвър“ не е истинско оцеляване. По скоро е състезание в тежки условия, където крайният резултат не зависи особено (и често въобще не зависи) от физическите ти възможности и уменията, които си натрупал, а от благоволението на другите, които решават съдбата ти по това дали им харесваш или нещо от сорта… Нарушават се много принципи на Оцеляването, като пестене на енергията и избягване на тежки натоварвания в условия на екстремна топлина и влажност. Уж било за награда, ама си умря човека. (Моите съболезнования!)

Ето какво за мен трябва да представлява „Сървайвър“, за да носиш напълно заслужено титлата „Последният оцелял“:

Участниците трябва да са сами, ако може на самотни острови. Без храна, без вода, само с възможност да си я набавят сами (да има източници). Всеки се оправя сам и отпада от играта или когато сам се откаже, или когато го изнесат с носилката. 🙂

Естествено при този формат няма да го има зрелището и интригите, които се целят във сегашният, но пък нали за оцеляване става дума? На такова нещо бих отишъл. И не ‘щото се мисля за много добър. Просто наистина би ми бил интересен резултата.

И тогава нямаше да се засилят манекенки, футболистчета, бизнес дами (откога фризьорките са такива?!!!), мис-ове и мистър-ки  и т.н. Не че няма и стойностни играчи, но това е рядкост. Втори Николай Мартинов мисля, че няма да видим.

Идеята, с която пускам тази тема е, следната:

Ако не всички, то вероятно голяма част от читателите на този блог ще „хвърлят“ око на сериите. Вероятно ще забележат нещо, което ще им направи впечатление, и което ще искат да обсъдят. Става въпрос за нещата, свързани с истинското Оцеляване – методи, умения, навици и т.н. Идеята ми е да дам на всеки тази възможност тук, в коментарите под статията.

И нека бъда по-конкретен: Става въпрос само за умения, методи, навици, похвати и каквото там се сещате от Оцеляването! Тяхното правилно приложение и изпълнение. Успех или неуспех. Грешки или абсолютно неправилни действия. Препоръки и възможни други решения на проблемите. Каквото се сетите. Но без коментари на интриги, разплитане на стратегии и тактики, обяснения на междуличностни отношения сред играчите и т.н. Това нека го оставим за бабките от кварталната седянка. 🙂 Кой пък знае… може някой от следващите „сървайвъри“ да прочете нещо тук, което да му е от полза в следващите сезони на шоуто, и да има поне един човек по-малко, който да ни разочарова. 🙂

Айде аз ще ви покажа посока на размишленията със следните примери:

Огънят – първата вечер няколко хора, редувайки се, успяха (хм…) да запалят огън по метода на „огненото рало“. Изключително погрешен избор на метод, който от всички известни инструктори по оцеляване се посочва като един от най-трудните (ако не и най) начини за палене на огън. Особено от аматьори. Особено при такава висока влажност. И за човек, който се е опитвал да го прави, както и прочел достатъчно за метода, веднага се набива на око аматьорското изпълнение – прекалено широк улей, прекалено груба прахан, неправилно държене на „ралото“. Някой да видя овъгляване или пушек? Аз го докарвам още след първите десетина секунди триене, но дори това не е достатъчно.

И после как „запалиха“ огъня? Камерата нищо не показа. Можаха да снимат как всички се изреждат да търкат, а точно когато са успели ни една камера нямаше. Не могат да ме убедят, че някой ще забележи, че дървото пропушва (което се случва доста преди да се появи въгленчето), ще забележи как то се получава, и как някой го раздухва внимателно до получаването на пламък, и няма да насочи ни една камера натам?!!! И после една кака ще ми обяснява как с едни клечки, дето пазила сухи цял ден, успели да разпалят огъня. Айде ще ви дам аз един запален фас и в тая влага да успеете да ми запалите тия клечки. 🙂 Е… ако пък наистина са успели – шапка им свалям. Не им е било лесно.

Лично моето мнение е, че някой им помогна да запалят огъня, просто за да е по-интересно предаването и да се докаже „какви умели хора сме подбрали“. Сигурно участниците и екипа много добре знаят истината. 🙂 То си пролича и при вторият опит за палене на огън, по този метод. То не бе блъскане, копаене и т.н. по клечката. Ако веднъж бяха видели правилно изпълнение, щяха ли да правят такива пародии?

Аз ще ви дам една подсказка: на острова има бамбук. С това растение дори и най-големият аматьор може да запали огън по метода на „огненият трион“. Не е голяма философия, само трябва яко търкане и малко сухи влакна от кокосов орех, както и фини стърготини от самият бамбук (ама в сухо състояние) и успехът е гарантиран.

А как бяха налягали да спят по студеният пясък! Това нещо може дископатия без проблем да ти докара. Толкова едно-две листа от палмите ли не можаха да намерят.

Може и други неща да се сетя, ама ще го оставя на Вас. 🙂