xenos::bushcraft

Блог за бушкрафт, примитивни технологии и живот с Природата…

Поняга

| коментара 27

Чудите се как се е справял човекът преди да се появят днешните модерни раници, с които може да пренеся удобно цялото си необходимо оборудване? Следващата информация ще хвърли светлина върху този проблем, и ще ви покаже, че „топлата вода“ отдавна е била измислена! 🙂

Раницата на обикновеният любител на дългите пребивавания сред природата понякога може да достигне до тегло 30-40 кг! Не е толкова лесно да се промъквате с такова тегло през гъсталака или обраслата горска пътека. Нещо повече: почти при всички раници има един общ недостатък – тежко натоварени, те плътно прилягат към гърба, и заради липсата на вентилация в този участък, дрехите се навлажняват от потта.Освен изпитваният дискомфорт, това може да доведе и до простуда както през лятото, така и през зимата.

Да вдигнете от пода или земята такава тежка раница, и да я нагласите на гърба си се превръща в истински проблем: трябва или да пригебнете до помощта на спътниците ви, или да станете доста ловки. Не е лесно и да поставите вещите правилно в раницата, разпределяйки ги така, че центърът на тежестта да е възможно най-близо до гърба, на височина до равнището на лопатките, и при това да няма твърди ъгли.

Ловците и водачите в Сибир още от стари времена са използвали понягата.
Такива приспособления се използват и до ден днешен например в Якутия и Забайкалието. В някои речници определението за нея е „носилка от летвички за носене на гръб“, а по описанието на очевидци – самар от широки летвички (или тънки дъски), към които се привързва торба с какъвто и да е товар.

Описани са огромно количество най-разнообразни народни приспособления за облекчение пренасянето на товари. Названията им също са безброй, а конструкцията им като цяло е на един и същ принцип – самар и прикрепени към него презрамки, за да може надеждно да бъде поставен на гърба, а също така и различни примки и връзки за прикрепването на товара към него. Всички тези поняги, кошове, гърбовици и т.н., могат условно да се разделят на три групи:

  1. Първата – това са различните видове рамки от пръчки или пръти, с опъната върху тях брезова кора, платно или брезент. На този принцип се изготвят и фабричните самари за раниците.
  2. Втората – лека дъска.
  3. Третата – кутии с различна форма.

Ако за първите две пренасяният товар може да бъде с най-различен размер, то за третата група обемът, съответно и теглото на товара, трябва да се определи предварително.

Какви са качествата на всички тези приспособления, и защо хората от тайгата ги ползват и до ден днешен, независимо от забележителният прогрес в промишленото производство на раници със самар? Отговорът е в това, че при повечето поняги (рис. 1) и кошове (рис. 2) липсва оная торба, която (както вече споменахме) предварително определя колко вещи и предмети можете да поместите в нея.

За да опаковате товара върху понягата ви е нужно само голямо парче здрав плат (грубо платно или лек брезент). Достатъчно е само да завиете всичките си вещи в това парче плат, и да го пристегнете към самара на понягата с помощта на нейните връзки. При обикновените раници, когато се установите за почивка или бивак, трябва да извадите всички вещи, за да достигнете до тия, които са на дъното, докато при понягата това лесно се избягва. Може да сортирате вещите по групи, и тогава те могат да станат още по-достъпни.

Освен това, приемуществото на самара е и в това, че товарът не притиска гърба, разпределяйки натоварването по-рационално. Пространството между гърба и раницата се проветрява добре и той не се изпотява. Който е правил дълги преходи с тежък товар сред гората, извън пътеките, знае колко много значи правилно наместеният товар.

Често срещана сред евенките е понягата, изготвена от тънка брезова дъска (рис. 3). Такава можете да забележите дори във филма „Злой дух Ямбуя“ направен по едноименната книга на Федосеев, за която вече писах. Там старият евенк Карарбах я използва, за да носи брадвичката и чайника си.

Около Иркутск е разпространено едно приспособление, което сибирците са нарекли много сполучливо – гърбовик (рис. 4). Използват го при брането на ягоди, гъби, кедрови ядки и т.н. Конструкцията му е проста до гениалност. Към голяма, тънка дъска прикрепват парче шпертплат така, че да се образува полу-цилиндър. Към горният и долният отвор се прикрепват две полукръгли дъски – дъно и капак. В капака се изрязва отверстие, достатъчно голямо за да могат в него да се изсипват ягодите, които първоначално са били събрани в някое котле или самоделно направена кошничка. Това отверстие се затваря със шпертплатово капаче, прикрепено с връзки. Капакът може и да не се заковава към полу-цилиндъра, и да се отваря нацяло, но такава конструкция е по-слаба от първата.

Към гърбовика, разбира се, се прикрепват или привързват две презрамки за поставяне на рамената. Понякога, за да не се размачкват събраните гъби или ягоди, вътрешното пространство на гърбовика се разделя с помощта на парче шпертплат на два отсека – горен и долен. Когато долната част се запълни, на предварително направени отвътре опори се поставя парчето шпертплат, и събирането на плодовете продължава в горната половина на гърбовика. В Сибир, където ягодите и гъбите се събират с кофи, гърбовикът е незаменим. Главното му приемущество – в него плодовете въобще не се размачкват, могат да се пренасят удобно и леко, и следователно – могат да се берат в по-големи количества.

От стари времена в планините на Печора и Кама при брането на ягоди и гъби местното население използва т.нар. пестери (пайва). Това е същият този гърбовик, само че изработен изцяло от брезова кора (рис. 5). Той е необичайно лек! Конструкцията му също е много проста. Голям лист брезова кора се сгъва по определена кройка и се пришива с тънък канап или сурови влакна. В старите времена за това са използвали тънки елхови корени. Те се отличават с изключителна гъвкавост и здравина, като при това не разкъсват брезовата кора. Събират ги на подкопаните брегове на реките в тайгата, където корените на близките дървета са измити от водата. Елховите корени са дълги по няколко метра при съвършенно енаква дебелина по цялата си дължина.

За да може с тях да се пришива брезова кора, те се накисват или сваряват за по-голяма гъвкавост, а след това по-дебелите се разцепват по дължина, също както върбовите клонки при плетенето на кошници. Тънките, които са с дебелина на обикновен канап, могат да се използват и без да се разцепват. Просто трябва да им се свали кората, което става много лесно.

Руският Север като цяло е богат на най-различни изделия от брезова кора. Пестерите и до ден днешен там се плетат от тънки лентички от брезова кора, във вид на чанта, поставяща се на гърба (рис. 6). Само че те вече се ценят повече като сувенири.

Различните поняги и кошове за носене на раменете са разпространени по цялата зона на тайгата (рис. 7 и рис. 8). Принципно те не се различават по конструкция. Най-характерен модел е изобразеният на рисунка 9. На тази рисунка всичко е ясно, само трябва да се отбележи, че за рамка се използва черешова пръчка, която задължително трябва да има малко разклонение, което служи за закачалка на оръжието, за да не тежи то на и без това натоварените рамене. Рамката се обтяга с помощта на брезова кора, краищата на която я обвиват така, че към гърба да приляга вътрешната, по-гладка страна на кората.

Раменните колани, за да не се врязват, се подшиват от вътрешната си страна с кожата на някое домашно животно и задължително с козината, а отпред се съединяват със специален ремък, за да не се „мята“ и клати товара по гърба. Като цяло всички каишки (от естествена кожа, разбира се!) и връзки на понягата се съединяват не съединяват с катарами, а със специални дървени детайли – тапички, които се виждат на рисунката. Закопчалките са ненадеждни, а металните катарами дрънкат и звънтят, което е недопустимо за ловецът в тайгата. Там той трябва да е абсолютно безшумен.

Всички тези „носилки“ за гърба също трябва да се използват умело. Ето няколко правила, с които трябва да се съобразявате при пренасянето на товари както с поняга, така и с обикновена раница:

  • товарът в никакъв случай не е длъжен да приляга плътно към гърба;
  • презрамките трябва да са достатъчно широки и меки, за да не се врязват в рамената, и в същото време достатъчно твърди, за да не се „завиват“ във въженце;
  • най-тежките предмети поставяйте в долната част на раницата, за да може центърът на тежестта на товара да е възможно най-близо до центъра на тежестта на носещия, който се разполага на равнището на кръста. Късокраките хора носят по-лесно раница на гърба, отколкото дългокраките (ех, поне за едно нещо да имам изгода от моите! 😆 ).
  • от предходното правило следва още едно: по-добре е, ако товарът не е дълъг, а широк, но не по-широк от раменете на носещия го. На изложенията на туристическо и ловно снаряжение могат да се видят огромен брой най-различни раници. Болшинството от тях представляват гигантски, стърчащи нагоре „кренвирши“, с безброй джобове и джобчета по тях. Може и да са добри за туристите, които трябва да преминават през контролните пунктове на летищата и ЖП-гарите. Във гъсто обраслата гора обаче, когато ви се налага да се прекатервате през изпопадалите стволове, или да балансирате върху хлъзгавият ствол на паднало през реката дърво, такива раници с ненормално висок център на тежестта могат да ви направят лоша услуга.
  • всички катарами и съединения на ремъците и презрамките трябва лесно да се разпускат. В даден момент това може да спаси живота ви. Хората от тайгата закрепват долният край на едната презрамка (обикновено това е дясната) за „щифта“ на долният ъгъл на понягата. Там той се задържа единствено от натягането, предизвикано от товара. Достатъчно е да отслабите напрежението, като например поставите понягата върху някой пън или камък, и презрамката се откача с едно леко движение на ръката.

Сигурно всичко написано до тук ви е заинтригувало? Може би искате и вие да си направите, или изпробвате понягата, или да си изготвите сами самар за раницата? Ето нещо, което ще ви е полезно!

Как да си изготвим поняга, или самар за раницата

Поняга

За изготвянето на понягата се взима здрава дъска с дължина 50-70 см, ширина 23-30 см и дебелина около 2 см. При обработката по ъглите в горните и долните й краища се оставят издадени „щифтове“ с дължина около 5 см. След това по страните на дъската се пробиват или прогарят  няколко отверстия, в това число и по средната част, където с помощта на ремъци се прикрепя така необходимата в гората брадвичка. Торбата се привързва към дъската, а оръжието се окача посредством ремъка си за един от горните „щифтове“.

С понягата могат да се носят товари с най-различна форма, без да рискувате натъртване и неудобство на гърба. А ако на този принцип се направи раница, то носейки я (както потвърждават пробвалите туристи), ще ви бъде много по-леко. Не трябва да преправяте по никакъв начин старата си раница: преправянето се свежда само до поставянето на твърда подложка (например от шпертплат) между гърба и товара.

Изрежете шпертплатният лист по размерите на раницата, пробийте по краищата му отверстия и здраво го прикрепете с здрави конци към задната й стена. Можете да направите и нещо друго: да пришиете в раницата допълнителен джоб и в него да пъхнете шпертплата – така подсилването ще стане „разглобяемо“. Още едно малко усъвършенстване, за тези, които желаят: можете да прережете в самият долен край дясната презрамка, и пришийте на това място халка, а на края на презрамката – карабинер. Така вече няма да имате и проблем с нарамването на раницата. Свалянето може също да стане лесно по всяко едно време.

Ето няколко нагледни примера за самоделни поняги:

Самар

Раниците със самар, които излязоха на мода, са същата тази поняга, само че модернизирана. Самарът се изготвя от дуралуминиеви тръбички, но още по-добре е, ако са титаниеви. Те се съединяват помежду си с помощта на заварки, винтове или сглобки. Страничните краища се извиват по профила на фигурата на туриста, който ще носи този самар. Напречните тръбички също са извити, но навън. Заедно с двете тънки опорни тръби, те не дават възможност на раницата да се опира в гърба.

Към лопатките и поясната област плътно прилягат широки, добре натегнати бандажни пояси. Обикновенно се шият от дебел брезент с ширина 10 см, и се опъват с помощта на връзки към дясната странична тръба. Презрамките също са брезентови. Понякога ги подсилват с пълнеж от поролон. В горният им край ги зашиват за скелета, а на долния оставят кожени уши или метални халки, които се нанизват на долният край на страничните тръби.

Торбата с товара се закрепя към самара по същият начин, както и към понягата. Просто се привързва с помощта на четири колана: двата горни го обгръщат като колани, а двата долни, подържайки го, се спускат надолу и го пристягат към самара.

Сега за най-главното – размерите на самара, които позволяват на раницата да стане удобна. Опитните туристи смятат, че за тежки товари и дълги преходи самарите трябва да бъдат строго индивидуални, т.е. всеки се прави по фигурата на човека. Ширината му трябва да е равна на ширината на раменете, страничните тръби трябва да стърчат над раменете с 2-5 см, а долният им край да свършва на равнището на тазобедрената става.

Профилът на извивката на страничните тръби се определя по метода на измерването му с помощта на дебела тел. Разположението на напречните тръби също е подчинено на определени правила: най-горната трябва да на нивото на средата на лопатките, средната – на две-трети от растоянието между горната и долните краища на самара (L), а на разстояние 5 см от долните краища на самара се поставя още една. Освен това, извивката на напречните тръби трябва да е такава, че те да не стърчат над правата линия, която ги съединява. (показано е с пунктир). Що се отнася до бандажните пояси – те могат да бъдат да се движат нагоре-надолу така, както ви е удобно.

Самар: 1 – странична тръба (дуралуминий 26 мм; дължина 750 мм; 2 бр.); 2 – напречна тръба (дуралуминий 20 мм, дължина 450 мм; 3 бр.); 3 – вертикална опора (дуралуминий 10 мм, дължина 650 мм; 2 бр.); 4 – подсилваща вилка (дуралуминий 20 мм; дължина 520 мм); 5 – бандажен пояс; 6 – колани за пристагане на товара; 7 – връзки на бандажите; 8 – основа (дуралуминий 26 мм, дължина 700 мм).

Конструкцията на самара позволява да не сте толкова внимателни и пресметливи при подреждането на различните вещи, както е правилото при обикновената раница – неговият център на тежестта автоматично се разполага в оптималното положение. Освен това, самара позволява ползването на торби с различна вместимост и размери, като под тях могат да бъдат привързани спални чували, сгънати палатки и други обемисти и тежки неща. Ако към най-долната напречна тръба се прибави по-извита (полу-кръгла дори) основа, то могат да се пренасят дори такива тежести, като например мотори за лодки и многоместни надувни лодки.

Ето пример за самоделен самар (първите две снимки) и промишлено произведен такъв (последната снимка):

Остава да добавим, че в случай на изготвяне на самара от дуралуминиеви тръби, трябва да се придържате към такива диаметри: странични тръби – 26 мм, напречни тръби – 20 мм, вертикални опори – 10 мм. Ориентировъчните размери на самара за човек със среден ръст и телосложение са: обща височина – 75 см; растояние между горната и най-долната напречна тръба – 45 см. Масата на цялата конструкция трябва да е около 2-2,5 кг.

Надявам се тази информация да ви е била полезна и интересна! Да имаш евтина и отлична раница май не било толкова трудно! 😉

Ако този блог ви е харесал! Ако информацията в него ви е била полезна! Ако искате да изразите благодарността си, или да подпомогнете бъдещото му развитие! – Можете да натиснете този бутон, и да ме почерпите една бира с картофки! 😉 Благодаря ви!








27 коментара

Коментарът ви е добре дошъл!

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

%d bloggers like this: