Стъпил съм на ръба на скалите. Под мен е дълбоката пропаст на каньона. На дъното му се вие река Черни Лом, мътна от скорошните дъждове и топенето на снега. В Русенски Лом сме. На 50-тина метра под нас, в скалите, се намира входа на втората по дължина пещера в България – Орлова чука (13 км!). Слънчев декемврийски следобед. Скалите са огрени в топлите цветове на ниското зимно слънце. Долу, в ниското, след завоя на реката се вижда борова горичка. Там някъде трябва да си направим бивак.

Това беше отдавна планувана разходка. Жалко само, че ще бъде малко по-кратка, от колкото я замисляхме в началото. Трябваше да включва 2 нощувки и поне 2 дни, но покрай празниците времето никога не стига. 🙂 Тръгнах от Шумен в 10:30 на 29-ти декември. Пристигнах в Русе около 12:20. Там трябваше да ме чака Николай – един приятел, с който се запознахме покрай блога ми. От автогарата направо поехме с колата му в посока гр. Две могили. Разстоянието до там е около 25 км.

На 2-3 километра преди началото на селището е отбивката за хижата до пещерата Орлова чука. Не засякох по кое време сме там, но трябва да е било малко след 13 часа. На паркинга се преобличаме и стягаме набързо багажите. Беше голямо мъртвило докато стигнем до паркинга, но точно когато си мислехме, че ще сме единствени, и се появиха микробус и лека кола. От микробуса под звуците на модерни руски песни се изсипа една сурия народ, който се оказаха някакви пещерняци, между които имаше и руснаци. Те също започнаха да навличат екипировката си. Е, успокоихме се, че вероятно ще са тук само заради пещерата, и няма да огласят много-много района.

Прекосяваме широката поляна пред хижата и тръгваме надолу по пътеката. Спираме се тук там по скалите, където гледката надолу е много добра. Почвата е доста влажна, както и всичко наоколо. На един от завоите вървим върху стар римски път, чиито коловози са изсечени в скалата. Прекосяваме 20-тина годишна борова горичка и малко гъсталаци от акациеви издънки и сме вече на равната поляна на северният бряг на реката. Сядаме до една стара върба да починем. Мислехме, по възможност да прекосим реката, за да отидем в по-гъстата гора отсреща, но тя е прекалено широка и дълбока, със стръмни брегове, а и наблизо няма мост. Ще трябва да си останем от тази страна.

Решаваме да си направим супа или чай. Моята манерка е празна. Мислех да намеря вода на място. Николай има една манерка и едно шише с вода, общо под 2 литра. Няма да ни е достатъчна, ако не намерим някъде тук. Реката е доста мътна, а бреговете стръмни, така, че решението с копаене на кладенче в брега не е много изпълнимо. В шубраците отстреща виждам петна останал сняг. Това поне е добър източник.

Вадя канчето на манерката си и отивам да събера малко. Снегът е стар и е останалата нестопена част от по-големи преспи. Лошото в такъв случай е, че обикновено в него се концентрира останалата пепел и дребни боклуци, като листа, клечки и т.н. Трудно ми беше да отделя най-чистата част. Е, нали поне ще се превари. Сетих се, че нагоре по скалите видях бистри басейнчета със снежна и дъждовна вода, които биха били идеален вариант, но сега не ми се връща чак до там.

Като за по-бързо, а и за тест, използваме джобната печка на сух спирт (Hexamine), която Николай е взел със себе си. Едно блокче беше достатъчно да разтопи около половин литър сняг, но пък не можа да го кипне. За да не разхищаваме и останалите блокчета, решаваме да използваме Wood Gas печката, която също си нося с мен. Тук вече разбираме, че ще имаме проблем с дървата. Уж са сухостой (чупим сухите клонки направо от дърветата), но са влажни. Усещат се още на допир. Зареждаме печката, но не можем да я запалим. Прекалено са влажни.

Вижте Русенски Лом – 29-30.12.2009 на по-голяма карта

Часът минава два следобед и е най-добре да не губим време в опити да запалим печката с тези дърва, или да търсим по-сухи, защото така или иначе трябва да започваме с организирането на бивака и паленето на същинският огън. Имаме само около 3 часа дневна светлина. Изсипвам снежната вода в манерката си и се запътваме на запад в каньона да търсим подходящо място.

Не много далеч откриваме идеално такова. Там дори стои старо огнище. Намира се на склона, но е малка, почти равна площадка. Е, има наклон, но се намират и равни места. Откъм север сме пазени от самият склон и боровата горичка върху него. От запад сме малко по-открити, но пак сме си по-ниско и се надявам през нощта да няма сериозно въздушно течение. На юг и изток гледката е открита към коритото на реката и отвесните скали отсреща.

Подслонът трябваше да е от типа „two-person kennel“, който да изградим почти изцяло от клони и трева. Но понеже времето ни притискаше, а изготвянето на подобно нещо щеше да ни коства доста обикаляне и събиране на материали, то решихме, че и този път няма да стане точно така, както искаме, а ще трябва да импровизираме с платнищата, които си носим. От две дълги и едно по-късо борови стъбла правим тринога, която покриваме с едното платнище, а с другото застиламе.

Получава се нещо като пирамидална палатка, която е отворена откъм едната си дълга страна. Платнището не е достатъчно за да покрием късата й страна, затова насичаме сухи борови пръти и акациеви издънки от близкия храсталак, с които затваряме отвора. Цялото укритие трябваше да изглежда така, но за това се изисква повечко време, с което не разполагаме.

Следва събиране на дърва за огъня. В боровата горичка намираме няколко изсъхнали дървета, които събаряме и насичаме. Завличаме ги до бивака и е време да запалим огъня. Огнището ограждаме с едри камъни, които някой вече е събрал на това място. Начупваме сухи съчки от борови клонки и аз надялквам малко стърготини от тях. Огънят се пали много трудно. Дървесината е влажна. Налага ни се да ползваме няколко лентички гума, за да стане по-бързо. С триона нарязваме донесените дърва на по-къси парчета, за да е по-удобно да ги слагаме в огъня. Те обаче не горят много добре. Личи си, че доста дъжд и сняг са видели в последните дни. А уж не сме ги събирали от земята. Горят вяло и пушат. Не топлят особено.

Нито съм хапвал, нито пил вода от тази сутрин насам. Време е да помислим за храната. Тъй като сме ограничени откъм вода, а стана вече тъмно и късно, за да я търсим, оризът и банока, който смятахме да правим за вечеря отпадна. Правя тринога от няколко прави пръчки и на едно жило овесвам направена набързо от една клонка кука, за която ще закача войнишкото ми канче. В него разтопявам още около литър сняг и правим супа топчета (от готовите). Николай носи две парчета от някаква наденица, а аз около килограм сурово свинско месо. Правим едни хубави шишове и поне гладни няма да си легнем. 🙂

Докато свършим всичко това и часът станал 18 и нещо. Вече си е съвсем тъмно и след малко се появява и Луната. Времето е тихо, с купести облаци. Обикаляме около огъня и говорим за това-онова. Димът се издига почти отвесно нагоре, което предвещава добро време.

Започва да захладнява. Свалям часовника си и го закачам на една клонка на около метър и половина над земята. Искам да видя колко хладничко ще стане. Имам желанието да е поне няколко градуса под нулата. Някъде от скалите нагоре се чува зовът на бухал. Малко по-късно по отсрещните баири надига вой цял хор от чакали. От нашата страна обаче всичко изглежда безжизнено. Явно няма да ни навестяват животни тая нощ. 🙁

Времето напредва, а с него падат и температурите. Огънят не топли кой-знае колко, нищо, че го зареждаме постоянно с дърва. Те повече тлеят, отколкото горят. За да се стоплим се редуваме да режем с триона дългите борови стъбла на около 30 сантиметрови цепеници. Доста добре се отразява! Тревата и вещите ни започват да блестят, когато ги осветиш с фенерчето. Образува се скреж.

Небето се изяснява и Луната грейва със пълната си сила. Само няколко дни преди пълнолуние е, а въздухът е толкова кристално чист, че всичко наоколо се вижда съвсем ясно. Скалите отсреща заблестяват на лунната светлина и заприличват на покрити със сняг горски склонове.

Отивам до съседната поляна за да събера още едно котле сняг. Взех челника, но не след дълго го изключвам. Няма смисъл от него. Всичко се вижда. Мога и книга да чета на тази светлина. Преминавайки през боровата горичка се наслаждавам на промъкващите се през короните лунни лъчи, които осветяват на снопове леката мъгла във въздуха и чертаят сребристи петна по горският под. Толкова е тихо, че можеш да чуеш и мишка, ако пробяга по сухите борови иглички.

Преставам да следя времето и не мога да кажа със сигурност кога сме решили да си лягаме. Може би когато часовникът ми почна да показва температура някъде около -3 градуса. По-късно, вече вкъщи, щях да разбера, че той показва с около 2 градуса по-топло (засичах го с други два), така че е било около -5. Първоначално решаваме да спим като заредим огъня с няколко цепеници, които да го подържат, и си настроим аларма за събуждане след около час и нещо.

Понеже платнищата са полиетиленови, още от начало решихме огънят да е по-далечко от подслона, за да си нямаме ядове с по-буйни пламъци и искри. То такива така и не видяхме де, но огнището си остана по-далеч от необходимото, та да го ползваме като отопление през нощта. По тази причина с помощта на едно миларово фолио закрихме останалият отвор с надеждата поне малко по-топличко да стане вътре.

Първите два-три часа сън минават лесно и поне за мен неусетно, но след 2:00 часа след полунощ започва да става наистина хладно. Около 2 и нещо ставаме да се поразтъпчем, да се посгреем около огъня и да решим как ще процедираме до сутринта. Моят спален чувал що-годе се държи добре, но този на Николай е малко тънък за зимни температури. Решавам да спим на смени от по 2 часа, като този, който спи, ще влиза в моя чувал, а отгоре ще се завива с по-тънкия.

Първо ще будувам аз – от 3 до 5 часа. Не знам защо, но това са може би 2-та най-бързо изминали нощни часове, които помня. Обикновено да си буден среднощ в гората означава мъчително бавно течащо време, но сега не беше така. Режа дърва за огъня, разхождам се по замръзналата, блестяща от скреж поляна, взирам се в пламъчетата на огъня… Дори за миг не ми се е доспало. Може би заради освежаващият въздух – към 5 часа видях, че температурата е вече под -4 градуса (разбирай под -6). Часовникът ми се е сдобил с искрящ бял „кожух“ от скреж, а водата в манерките е с плуващи в нея парчета лед. 🙂

Към 5 и 20 събуждам Николай и заемам неговото място. Унасям се бързо, но усещам, че вече е по-трудно да се затоплиш в чувала. Към 7:30 той ме събужда и усещам, че краката ми са леко вледенени. Другият път трябва да си взема търлички. 🙂 Навън е вече светло и слънцето е огряло върховете на скалите отсреща. При нас е още сянка и всичко наоколо е побеляло от скреж. Студът е все още същият, а термометърът малко преди да стана е показвал -5 градуса (с поправката около -7).

Николай се пъхва отново в спалните чували да си доспи, а аз се заемам с огъня и с малка разходка покрай реката. Свалих едно сухо дърво, което предполагам ще гори по-добре, и ще направи повече жар от влажните борови цепеници. Високата суха трева е налягала от скорошните снегове и ветрове и сега е замръзнала под формата на нещо като килим. Вървиш върху нея и чуваш как скърца и се чупи. Търсих дали в реката не се влива някое по-бистро поточе, от което да напълня вода, но не намерих. Пак ще трябва да топим сняг.

Връщам се в лагера. Слънцето вече огрява склона над него. Не след дълго лъчите му стигат и до нас. Скрежът изчезва бързо и въздуха чувствително се затопля. Събличам част от дрехите си. Стопявам още малко сняг, та да има за супа. Закуската е телешка супа и шишчета свинско месо. Явно за нещо повече пак няма да ни остане време.

Сега се сещам нещо, което кой знае защо не ми мина през акъла снощи. Дървените чепове от старите клони на боровете съдържат в основата си голямо количество смола и горят учудващо дълго със силен пламък. Начупваме малко и огънят се разгаря силно. Ако бяхме направили това снощи, щяхме да имаме силен топлещ огън но… Другият път! 🙂

Докато приберем багажите и станало време да си тръгваме. Жалко само, че нямахме време да разпръснем камъните от огнището и дърветата от лагера. Е, ако решите да посетите мястото, ще са ви от полза при направата на бивак ;).

Автобусът ми за Шумен е в 14:00, а успяваме да тръгнем с колата малко след 13:00. Наложи се малко да побързаме, но все пак стигнахме навреме и успях да го хвана. В къщи съм си малко преди да се стъмни. Добро излетче се получи. Е… не стигна времето за всичко, което си бяхме наумили, но пък и така не беше зле. Другият път повече! 🙂