Реших да направя нов тип публикации в блога ми. Общо те ще се наричат „Фотоотчети“. От време на време си правя кратки разходки, които не са нещо особено и не заслужават особен разказ за тях, но пък успявам да направя някоя интересна снимка, или пък да тествам нещо ново, да открия друго… абе всякакви такива дреболии. За да не се губят, или пък да им търся място в другото съдържание на блога, просто ще си ги пускам така – множество снимки с кратък текст.

Първият от поредицата фотоотчети ще е за разходката ми по платото миналата неделя (24.01.2010).

Времето беше прекалено хубаво, за да се проспи вкъщи. Е… „хубаво“ казано условно, защото температурите бяха около -11 – -12 градуса, а до умереният северен вятър сигурно ги правеше да изглеждат към -20. Снегът – до коляно, а пътеки нагоре нямаше. Поне беше слънчево. 🙂

Излязох в от къщи около 9 и нещо. Изкачването по познатия маршрут над вилната зона ми отне около 2 часа за някакви си 2 км. Газенето в сняг до коляното и из баир нагоре не е особено приятно занимание. На места правех почивки за по минута-две през 50 метра. Въпреки сериозно минусовите температури, успях да се поизпотя на няколко пъти. Това беше и една от причините да не напредвам особено бързо – гледах да избягвам прегряването, че да не се простудя.

Всъщност една от причините да изляза из гората, беше и за да пробвам част от зимната екипировка, за която писах. Гетите се справиха отлично в дълбокия сняг. Въобще не ми пукаше къде и как се ровя из него. След като се прибрах бях много доволен, че чорапите и обувките ми бяха също толкова сухи, колкото преди да тръгна. Ръкавиците също се представиха отлично. Страшно топли са.

А като цяло бях облечен така: блузата от основният слой, блуза от акрил и вълна, поларен клин и поларът „Champion“, военният клин с подплатата, термо-якето, якето от GoreTex, вълнена шапка (която замалко смених с балаклавата) и арктическите ръкавици. 🙂

Малко преди обяд успях да се кача на познатите поляни близо до Ченгелтабия. Мислех да отида някъде по-далеч, но като се замислих колко „бързо“ стигнах до тук, май най-добре щеше да бъде да похапна и да поседя някъде наоколо, преди да си тръгна обратно по утъпканата вече пътека. През лятото колкото и да си представям и да знам, че наоколо няма никой, при вида на поляните без следа от нито една стъпчица, това е къде-къде по-убедително. 🙂

Набутвам се в близкият дол, където високите дървета предлагат по-тихо местенце. Утъпквам си малка площадка, на която да запаля огъня. Мързи ме да разровя снега до почва, затова паля огъня върху скара от сухи клонки. Така няма да загасне след разгарянето си, а в момента, в който скарата прогори, снегът отдолу вече ще се е стопил и ще е гола земя.

Паленето на огън в студено и снежно време не винаги е лесна задача, но ето една малка хитринка, която използвах: Направих си стандартното „типи“ върху скарата. Намерих парче кора от половината обиколка на едно дръвче, приличаща на малка ваничка. В раницата ми имаше отчупен чеп от изсъхналите долни клони на боровете. Той е буквално пропит от смола, която му придава меден цвят.

Настъргах фини стърготинки в тази „ваничка“ докато я запълних почти наполовина. След това нямаше нищо по-лесно да ги запаля и да получа доста силен начален пламък. Най тънките сухи съчки наредих направо върху „ваничката“, чиито ръбове ги държаха на достатъчно разстояние от запалените стружки, за да не ги загасят и едновременно с това да се разпалят. Цялата тази „хитринка“ я пъхнах под „типито“ и не след дълго си имах топлещо огънче! 🙂

Като гледах вятъра сутринта си помислих, че ще е добре да си взема платнището, което да опъна да ми пази завет за огъня, но не се наложи. Едно че бях в дол, друго че имаше и дървета. Нямаше абсолютно никакъв проблем с огъня. Платнището все пак ми влезе в работа – използвах го за седалка така, както си е навито. Иначе трябваше да намеря някое сухо дърво, което да направя на пейка.

Успях да хапна, да си направя супа и да стопя сняг, колкото да си напълня отново празната манерка. А, забравих да кажа: въпреки че на мен си ми беше от време-навреме направо горещо, все пак си беше достатъчно студено, та всеки път да изпитвам затруднения при отвинтването на капачката на манерката. Висеше ми на кръста и всеки път беше със замръзнала винтова резба 🙂 Може би ако се носи под дрехите ще е по-добре. Или поне ако се завие с нещо стърчащото й гърло. Водата вътре не замръзна, поради изолиращия чохъл.

Заседях се тук около час-два да се понаслаждавам на тишината и да се постопля на огъня. Толкова беше приятно, че ако имаше още някой, с когото да поделя тежката работа по устройването на зимен бивак и събирането на достатъчно дърва, бих останал и през нощта! 🙂

На връщане вече беше чувствително по-лесно. Вървях си в дирите, което ми спестяваше доста от усилията. Слънцето беше почнало да клони доста на запад и от ниската светлина снегът блестеше много приятно. Жалко, че фотоапарата не успява да го запечата. Някаква странна радост ме обзе, когато отново стигнах до пустата бяла поляна и откриващата се на юг гледка със заснежените поля.

На връщане снимах малко повечко. Не бързах за никъде и по-не ме мързеше да бъркам във вътрешното си яке за фотоапарата.

Като се обърна назад към следата от двойното ми преминаване имам чувството, че кой-знае колко народ е минал оттук 🙂

Абе като се отпусна да пиша, трябва някой с гегата да ме завръща! Уж щеше да е повече снимки, с малко текст. 🙂

Към 16:00 се прибрах в къщи. Температурите тъкмо бяха почнали да падат отново, за да станат -17 на другата сутрин. Един полезно и приятно изкаран мразовит ден! 😉