След като ми беше похвалена от читател на блога, и след като се сетих нещо от детството си, не можеше скоро да не посетя Марашката Кория. Ето че и този ден дойде… миналата събота.

Изчаках укротяването на маранята и идването на меката вечерна светлина, и към 18:30 се запътих с колелото натам. По права линия ми показваше, че разстоянието до там е малко по-малко от 6 километра (разстояние, което по равно би трябвало да взема за най-много час пеш), но реално се оказа един час с колело.

И то какъв час! Почти постоянен оффроуд.. ама с колело. 🙂 По картите в Гугъл изглеждаше, че има път, но всъщност той беше изчезнал. Тревите, избуяли от последните дъждове, стигаха почти до седалката на колелото ми, и често трябваше да пускам ту едната, ту другата дръжка на кормилото, за да не ме удрят в ръцете магарешките бодили, и другите високи трънести растения.

Вижте Марашка Кория на по-голяма карта

Въздухът не трепваше, а над храсталаците се носеше на кълба влажен, горещ, и примесен с неприятните тежки миризми на някои растения. Добре, че бях с колело, та имаше някакво движение и хладинка. Карах на места може би с 20-30 км/ч, следвайки само тясна пътечка в дълбоката трева, вероятно направена от зайци, или други животни. Истински късмет беше, че не спуках гума, или не се пребих в някое скрито препятствие.

Само веднъж за малко не прелетях през кормилото, защото се бутнах в някаква вада, или канавка. Добре, че малко преди това бях намалил, та колелото само се изправи на предната си гума, а аз „слязох“ през кормилото. 🙂 Малко по-късно пък спрях да пийна вода, а като тръгвах, предната гума спря в отрязан пън от топола. Ако бях засилен, не ми се мисли. 🙂 Следващите две снимки показват поляните, през които карах, и това е най-добрият им вид! 😉

Към 19:30 бях вече на Корията. Посрещна ме стар, изсъхнал гигант, който ято косове ползваха за наблюдателница.

Ето малко информация за Корията, която намерих в Интернет:

Обявена е като Природна забележителност със Заповед №416//12.06.1979г. и със Заповед №РД-958/25.07.2003г на МОСВ е прекатегоризирана в Защитена местност. Целта за обявяането й е да се съхрани запазилата се част от съществуващата в миналото дъбова кория от вида „летен дъб“. Защитената местност се намира в поземления фонд на землище с. Мараш, община Шумен с площ 26,87 ха, в която са разположени внушителни по своите размери вековни дъбови дървета на възраст над 350 год. Стопанисва се от община Шумен, под контрола на РИОСВ-Шумен.

За дървета на над 350 години, аз лично очаквах да са малко по-височки, но явно това, че са расли нарядко в полето, ги е оставило малко по-ниски, но пък по-широки. Много от тях си личи, че са се пречупвали, вероятно и много ниско, а след това са пускали нови клони, защото дънерът им е прекалено дебел, в сравнение с короната. Може да се заглеждате – на няколко от снимките аз стоя под дървото.

Много лошо, че от скорошните дъждове всичко беше обрасло с висока трева и тръни, и малко загрозяваше гледката. Предполагам в ранна пролет, когато тревата е още ниска, а защо не и през зимата, на равно бяло поле, гледките ще са къде по-внушителни. Въпреки това дърветата са си наистина големи, с диаметри на короните 20-30 метра (колкото разстоянието между два ел. стълба), а много от тях са с причудливи, груби форми. Стволовете им са с диаметър над метър и половина. Имаш чувството, че си хобит, попаднал на Ентски събор. 🙂 Дълбоката трева ми напомни и че трябва да си намеря сериозен статив, защото с тия моите джобни нищо не може да се направи като хората.

За жалост доста от дърветата вече са загинали, или предстои да загинат в следващите години. Няма нищо вечно. Но дори и останали като дървета-скелети, те пак са си достатъчно красиви и внушителни.

Не усетих как е станало късно, и слънцето започна да залязва. Определено за тук трябва поне един цял ден. Да можеш да огледаш всяко дърво, да се поразходиш между тях, защо не и да се покатериш. Не че са кой-знае колко на брой, но определено час и нещо не ми стигна. 🙁

„Корията“ има и важно историческо значение, както можете да видите на една от снимките по-горе.

Към 20:40 си си тръгнах. Добре, че сега са най-дългите дни, та не замръкнах с колелото сред полето, а можех да си го карам и през целият път на връщане. Можах дори да се порадвам на залеза, понеже вкъщи близоста на Платото ми пречи да го виждам чак толкова добре.

Хубава разходка на хубаво място! Как по-рано не се сетих за него?! Когато бях малък, дядо ми ми беше казал, че тия дървета са вековни, и на мен ми беше толкова интересно. А трябваше да минат повече от 20 години, за да ги видя отново… Но това е само началото на поредицата посещения. Определено трябва да видя това място през всеки един сезон!

[wp:svejo-net]