Миналата седмица бях отпуск, затова ми се отдаде повече време да прекарам със семейството. Е, то основната част мина във строително-ремонтни дейности и бягане по задачи, но и за почивка имаше достатъчно. Един преди обед се оказа, че с Румбата (сина ми) ще се гледаме сами. Едно от малкото места, които не се двоуми, когато го попитам дали иска да посети, е гората. Е, попитах го! 😉

Естествено отговорът беше моменталното „Да!“, и след това последваха дежурните въпроси „Ами мечки ще видим ли? … а вълци? … А на чешмата ще хванем ли жаба?“ и т.н. и т.н. през целият път до там. 🙂 Принципно единствената пречка да не ходя все още често с него в гората е, че много не му се вървеше на дълги разстояния. От скоро обаче, е започнал да свиква, което си пролича и от това, че измина не малката разходка от около 5-6 км без да каже „Изморих се, да седнем!“ или още по-лошото „Носи ме!“ 🙂

Естествено на чешмата до комплекс „Бохеми“ ловихме жаби, гонихме гущери, и шляпахме с пръчки във водата. Колко е хубаво дърт човек като мене да има пак възможност да го прави, без опасение от странни погледи и иронични усмивки. 😉 Малките деца ни дават шанс за второ детство, без другите да ни мислят за вдетинени! Важно е да не го пропиляваме!

После се заизкачвахме нагоре в гората. Принципно Румбата обича да ме държи за ръка, когато ходим на разходки. Тук ме изненада, че ме пусна, и през цялото време вървеше няколко крачки пред мен. Дори все още неусвоената стабилна стъпка за такива условия, и честите залитания и спъвания не го разколебаха да иска все по-нагоре, и по-нагоре.

Е, така и не изкачихме склона до равното, но и така изминатото разстояние си беше достатъчно добро постижение като за него. Почивахме на шарена сянка върху един голям, обрасъл с мъхове камък. Хапнахме банан, пийнахме вода, и се разговорихме за обичайните неща, когато стане дума за гората – за мечките, за вълците, за лисиците и катериците. Всеки път ме изненадва колко точно запомня всичко, което съм му казвал някога по някакъв случай. Дано винаги да е така! 😉

После, по негово желание, пак поехме нагоре, докато стигнахме до едно малко по-усойно място. където пак си почивахме върху две паднали дървета, които приличаха на пейка. От там е и снимката „Това е моята гора!“ 😉

Малко трудно го накарах да се връщаме вкъщи, защото стана време за обяд и следобеден сън. Особено когато на слизане пак стигнахме до чешмата със жабите и гущерите. 🙂 Видяхме и „гиганския зуатен бъъмбаъ“… 😆

Та така… Мисля си, дали ще се запази този интерес и желание и след като попорасне още малко. Като ги знам днешните тийнейджъри… Дали това ще е началото на по-сериозните ни разходки заедно сред Природата? Ако можеше да зърне дори за момент поне половината от нещата, които баща му, заедно с тайфата, беше видял и преживял по тия места, мисля, че нямаше да се подвоуми, но… само времето ще покаже…