Как да си направим един от най-добрите и  най-популярни видове прахан, която до не много отдавна е била част от ежедневието на нашите дядовци и пра-дядовци – праханта от Същинска праханова гъба? Това не е толкова сложно. Има няколко рецепти, и няколко прости стъпки, които трябва да изпълните, за да се сдобиете с тази отлично хващаща и разпалваща искрата материя.

Как да познаем Същинската праханова гъба?

Естествено, за да започнете всичко, първо се нуждаете от правилният вид гъба. Това е Същинската праханова гъба (Fomes fomentarius).  За да се научите да я разпознавате правилно, и за да знаете къде да я търсите, трябва да се запознаем по-отблизо с нейните характеристики и местообитание.

Същинската праханова гъба е паразитен вид, чиито плодни тела можете да срещнете по различни диви и културни широколистни видове дървета. Най-често това са стари букови, тополови и трепетликови дървета. Никога няма да я срещнете растяща върху иглолистно дърво (бор, смърч, ела и др.). Тя се развива обикновено върху умиращи, отслабнали, или наранени дървета, но задължително все още живи.

Отличителни белези

Плодното тяло има форма на копито. Не случайно в други страни е известна като гъба-копито (hoof fungus).  Размерите й са различни. Гъбата може да доживее до 20 годишна възраст, и да стигне до диаметър около половин метър и височина 20-30 см. Теглото й може да достигне десетина килограма.

Горната повърхност на гъбата е  покрита с много твърда гладка, ненапукваща се кора. При младите екземпляри тя е светлосива на цвят, а при по-възрастните  – тъмнопепеляво-сива, до черно-сива, в основата завършваща със сиво-бял до червено-кафяв заоблен и тесен ръб. Повърхността на кората е разделена от тесни плитки бразди, които оформят концентрични, различно широки пръстеновидни зони. Всяка от тези зона съответства на ежегодното нарастване на гъбата.

От долната си страна плодните тела на гъбата са плоски, светлосиви на цвят при младите, до кафяви при по-старите екземпляри. По нея са разположени нагъсто белезникави точици.

Когато разрежете напряко същинската праханова гъба, ще забележите, че тя се състои от два ясно разграничаващи се слоя. Единият е от гъсти, тънки и твърди тръбици (хименофорни тръбици), които от своя страна също са разположени на слоеве – хименофорни слоеве („с“ на снимката). Те образуват спорите.

Другият слой е вегетативен (безплоден), и се нарича „строма“ („b“ на снимката). Той е изграден от рехаво-влакнеста, подобна на кече, или цигарен филтър „тъкан“, която е тютюнево-кафява до златиста на цвят. Над нея вече е кората („а“ на снимката). Именно стромата е слоят, от който се получава най-добрата прахан. Той е най-важният, и макар хименофорният слой също да гори добре, той не ви е нужен, ако разполагате с достатъчно от този влакнест слой.

Като забележка искам да добавя, че много често можете да сбъркате Същинската праханова гъба, с Лъжливата праханова гъба (Phellinus igniarius). Нейните плодни тела са подобни по форма и размери. Тя е близък неин сродник и паразитира по същите видове дървета (понякога може да се видят и двата вида на едно и също дърво!). Аз често съм намирал лъжлива праханова гъба, докато търся истинската. Всъщност по-често намирам именно лъжливата. Тя, за съжаление обаче, няма толкова добри качества за направата на прахан, както същинската. Прекалено е дървениста, а въпросният рехаво-влакнест слой или е много тънък, или е прекалено твърд и подобен на дървесина, за да се направи нещо от него.

За щастие, двете гъби могат много лесно да се различат, стига да знаете за какво точно да гледате. Кората на лъжливата праханова гъба е много напукана, и често е тъмна на цвят. Долната страна не е плоска, а силно изпъкнала, което прави гъбата да изглежда по-скоро като обърнато копито – противоположно на формата на същинската праханова гъба. Ръбът е много широк, по-светъл и заоблен.

Рецепти за приготвяне

Така… Да предположим, че вече разполагате със същинска праханова гъба. Принципно тя може да се превърне в прахан и само след простото й изсушаване. В това се убедих, когато изсуших на слънце парчета праханова гъба, и след това ги тествах с чакмака. Макар гъбата в началото да беше абсолютно сурова, то само след 24 часа на слънце, фините резенчета от стромата й изсъхнаха достатъчно, за да се запалят практически от първата искра. Това означава, че прахан от такава гъба може да се получи за кратки срокове дори в походни условия.

Ако искате обаче праханта да е направена както трябва, и да „лови“ безотказно дори най-малката искра, и след това да затлее с ярко и горещо въгленче, то ще трябва да я обработите по специален начин. Съществуват много и различни народни рецепти за традиционно приготвяне на прахан от праханова гъба. Някои са по-прости и бързи, други – малко по-усложнени и продължителни. Общото при всичките е, че материалът се подлага на въздействието на лугов разтвор, както и нитрати. Това се постига чрез кисненето на гъбата във животинска урина, вода с разтворена в нея светлосива пепел от огнището, вода от пране на вълна, разтвори на калиева селитра и т.н.

Във форума към блога ми имаше тема за приготвянето на прахан от праханова гъба. Бяха описани различни традиционни рецепти. Ще цитирам някои от по-пълните.

Първите две рецепти са описани от Shady:

1.  След като сте се сдобили с посочената гъба, тя се нарязва на филии (широки около 1см). Филийте се слагат във говежда урина(за предпочитане да се събере сутрин от животното, понеже сутришната урина съдържа повече нитрати, които всъщност се пропиват в гъбата и в крайна сметка създават въглена от получената искра). Преди филийте да се сложат в урината е хубаво тя да бъдя загрята до кипване за да се изпарят останалите примеси (да ври около 10мин.,за предпочина е този процес да се извърша на открито понеже миризмата е доста неприятна и трайна).

След като приключите с преварянето, слагате нарязаните филий на дъното на подходящ съд, затискате ги с тежест (камък или плочка), и ги заливате с урината. Така затиснати, филийте трябва да престоят най-малко 4 седмици, като поне един път в седмицата загрявате урината почти до точката на кипване и обратно я изливате при нарязаната гъба.

След като измине процеса на напояване, гъбите се изваждат и сушат на слънце (може да се изсушат и във фурна, но след това минава доста време докато се проветри и не е препоръчително готвенето в нея, най-добре вече неизползваема фурна). Вече изсушените филий се нарязват на още по-малки късчета.

2. Същият резултат може да се постигне като накисне гъбата във разтвор на амониева силитра и калиев перманганат (разтвора трябва да е по концентриран). Процеса на киснене и изработване е същия както по горе описаният с тази разлика , че този разтвор не се загрява и не мирише толкова , само трябва от време на време да се разбърква. Много от вас сигурно ще предпочетата втория метод, но аз лично смятам че първият дава по-добри резултати ( това го разбрах от опити с кремъка и чакмака), а и е хубаво да се върнеш малко назад във времето и да разбереш как нашите предци са добивали огън.

Рецептата на hiron02, която всъщност е може би една от най-разпространените, съдейки по това, че тя е най-често цитираната дори от чуждестранни източници:

3. Гъбата се вари във вода, в която преди това са варили дървесна пепел. Тя съдържа луга.  След това се суши на слънце, начуква се с чук, за да стане мека, и е готова за използване.

Ето и рецептата на Здравко Комитов, която всъщност много наподобява на първата, но има малки различия:

4.  Прахановата гъба се изсушава много добре ( в случая във фурна на обикновена печка), след това се накисва за 2 седмици в овча урина, добре се измива направо под чешмата и се оставя хубаво да изсъхне.Начукването и накъсването на парчета са били последните операции.  За варене не се каза абсолютно нищо.

Една малко по-съвременна рецепта от Дойно:

5. Гъбата се вари, след което се измива няколко пъти със вода, докато спре да отделя оцветена вода. Смесват се 1:1 спирт за горене и дестилирана вода (или дъждовна). Към тях се прибавя около лъжица и половина калиева селитра (калиев нитрат, KNO3) на литър. Изсушената гъба се накисва в този разтвор, след което се оставя да изсъхне добре на слънце. После се начуква с чук, за да омекне, и е готова за употреба.

Много хора споменаваха кисненето на гъбата във водата, в която е прана овча вълна (сера), но никой не се сети за пълната рецепта, така че за съжаление не мога да я опиша.

Това са   основните рецепти, които могат да ви свършат работа. Сега ще опиша и начина, по който аз направих своята прахан. В случая реших да направя прахан по две различни рецепти. Едната – проста и традиционна, изразяваща се в кисненето на гъбата във вода, в която е разтворена пепел от огнището. Втората – по-съвременна: киснене в разтвор на калиева селитра. Реших да постъпя така, защото вече имах изпратени от Shady няколко парченца прахан, направена по старата рецепта с животинска урина, така че можех да направя изводи от наблюдението на резултатите от 3 доста различаващи се рецепти.

Ето и самият процес:

1. Нарязах гъбата на филии с дебелина между 1 и 2 см.

2. Отделих с нож хименофорният слой, тъй като той не ми бе нужен.

3. Останалата строма, заедно с кората изсуших на слънце.

4. Сварих така изсушените парчета във вода, след което ги мих, докато спряха да пускат кафява вода.

5. Отново ги изсуших на слънце. Това го направих с цел разтворът на луга или калиева селитра да пропие по-добре и дълбоко в тях. Ако бях ги сложил в него така, както са мокри, вече съдържащата се в тях вода вероятно би попречила до някаква степен на това.

6. Където успях, обелих внимателно кората, за да получа чисти парчета строма.

7.  В две пластмасови бутилки от газирани напитки, на които предварително изрязах гърлата, направих около литър и нещо от два различни разтвора: единият на няколко шепи светлосива дървесна пепел от огнището, а другият на лъжица и половина калиева селитра.

8. Накиснах и в двете шишета парчета от гъбата, колкото да ги закрие течността. Поставих като капаци обърнатите наобратно вече отрязани гърла, за да не са открити, и водата да се изпарява бързо.

9. Накиснатите парчета стояха в разтворите 2 седмици.

10. След това ги извадих, и ги изсуших на проветриво, сенчесто място, докато станаха изключително сухи (за това помогна и горещото време).

11. Начуках изсъхналите парчета с дървен чук, докато станаха меки и пухкави като дунапрен. Така вече праханта е готова за използване.

А сега впечатление от резултатите от трите различни рецепти:

По всяка от тях получавате чудесна, хващаща искрата ако не от първия, то поне от първите няколко удара с чакмака прахан. Може би една идея по-трудно се пали тази, кисната в луга от дървесна пепел, но и тя е достатъчно добра, а като се има предвид, и че е най-лесна за изпълнение, може би би била избора на много то вас, които нито им се занимава с миришещи субстанции, нито могат да намерят от някъде калиев нитрат (който макар и азотен тор, се намира трудно, защото е главна съставка на много взривни смеси, като например черният барут).

Ето едно клипче за нагледност:

Праханта, приготвена по другите две рецепти, както казах, сякаш хваща искрата малко по-лесно. Освен това полученото въгленче ми се струва някак по-горещо, а и гори с някакъв особен съскащ при раздухване звук. Праханта, приготвена по традиционната рецепта с урина, ми направи впечатление, че лови искрата и гори добре, дори когато е леко влажна! Това не се сетих да го пробвам със тая, приготвена със селитрата. За съжаление, процесът на изработване на традиционната е меко казано „смръдлив“, както между впрочем и крайният резултат 😉 . Така че ако имате непоносимост към подобни „аграрни“ миризми, по-добре е да не пробвате! 🙂

Това е! Може да опитате! 😉