Вероятно измина повече от година, откакто се промъкна първата идея, или намек, за всеобща среща на групата съмишленици, която се събра около блога и форума ми. Е, най-накрая и това стана реалност – Първият лагер-сбор на любителите бушкрафтъри!

В коментарите в блога, както и в специализирани теми във форума, се даваха различни предложения за локация, дати, и времетраене на такъв лагер. В крайна сметка се обединихме около датите 24-ти, 25-ти и 26-ти септември. Мястото: Шуменско плато – „там, откъдето започна всичко…“, както казаха някои. 😉

Логично, като местен, и познавач на терена, аз се заех с избора на точното местоположение, оглеждане на пътищата за достъп (щеше да има хора с автомобили), водоизточниците, както и изчертаване на маршрути и записване на GPS тракове, за да може дори човек без придружител да достигне до въпросното място. Един от участниците (Жоро), се погрижи за разрешително за бивакуване от парковата управа (Шуменското плато е природен парк, в който принципно се забранява бивакуването).

Идеята срещна голяма подкрепа сред читателите на блога и форума. Много от тях вече бяха виртуални (а и не само) познати, още от самото му появяване. Със сигурност желанието за реална среща отдавна е напирало у тях (включвам и себе си в това число).  За съжаление доста хора имаха основателни причини  и пречки да не успеят да дойдат. Освен това, друга голяма част от 17-те, потвърдили с голяма вероятност присъствието си в началото, почти в последният момент се оказа, че също не могат да присъстват. В крайна сметка се оказахме 7 човека, но както стана ясно по-късно, и това е напълно достатъчна бройка, за да се получи един пълноценен лагер!

Всъщност да започна с „хронологията на събитията“ така, както си ги спомням аз:

Някъде около 8 и нещо сутринта на 24-ти тръгнах нагоре към уговореният сборен пункт – паркинга пред Информаця до паметника „Създатели на Българската държава“. Тъкмо бях стигнал до чешмата до комплекс Бохеми, когато първи ми се обади Дипчиков, за да ми каже, че вече е стигнал до Паметника. Забързах нагоре по пътеката, като за по-бързо реших на места да минавам напряко през гората. Както често обаче се получава, прякото не винаги излиза по-бързо! С обемиста и тежка раница трудно се провира през гъста горичка от келяв габър, а честото полу-патешко ходене допълнително натоварва краката.

Както и да е, към 9 и нещо, вече порядъчно поизпотен, успях да стигна до паркинга. Дипчиков не го беше открил още, така че аз бях първият, и трябваше да му се обадя, за да го упътя. Само преди седмица времето си беше направо лятно, а сега вече захлаждането беше чувствително. Утрото си беше леко студеничко, което се подсилваше и от мокрият ми гръб. Наметнах ризата си, и застанах малко в лъчите на утринното слънце. След малко се появи и Дипчиков. Той също бе понамокрил риза и фланелка, та ги просна на едно дръвче оттатък пътя, да съхнат.

Заговорихме се, и зачакахме следващите пристигащи. Малко понамръзнах от студеният бриз. Наложи се да облека почти всичките си дрехи – достатъчни да се чувствам комфортно дори при температури около, и под нулата. Бях почти сигурен, че съм закъснял, и съм успял да настина, но за щастие не се оказах прав. Не съм поглеждал часовника си, но след около час и нещо пристигна Мишо (bubachco). Разговорът продължи, както и очакването. Следващият обадил се беше Георги (ge0rge), който каза, че до 12 и нещо ще пристигне, и ако може да го изчакаме. Звъннах на Жоро (windwarrior) и Жужа (slu4ajna), които знаех, че в момента пътуват насам. Оказа се, че ще пристигнат доста след 12, така че можеше и да не ги чакаме.

Георги пристигна към един без нещо, и тъй като изглеждаше, че никой повече не очакваме, се натъпкахме в колата му, и потеглихме към поляната. Там бързо се ориентирахме към организиране на лагера. Поляната принципно беше почти равна и доста голяма (над 100 метра в диаметър), но поради обилните валежи тази пролет и лято, беше доста обрасла с трева. Едно от най-подходящите места за бивак беше в южният й край, където под сянката на дърветата имаше равен участък с по-ниска трева. Първо уточнихме местоположението на огнището, и с помощта на ножовете си (3 Мора 2000 и един саморъчно направен 😉 ) окосихме тревата в радиус от около два метра около него.

Около огнището решихме да направим полукръгъл заслон от 3 платнища, под които щяхме да спим аз, Мишо и Георги. Останалите имаха палатки. Този тип заслон щеше да пази и завет на огнището, защото беше от наветрената му страна. Така вечер щеше да ни е по-топло, когато сме около него. Набихме няколко колчета в земята, а останалият скелет направихме от опънати въженца. Най-добре би се получило, ако цялата конструкция се изгради от дървени пръти, но ние нямахме толкова много подходящи, а и не ни се сечаха живи дървета. В резултат платнищата останаха някак отпуснати, а конструкцията леко паянтова, но повече не ни беше нужно. 😉 Докато правехме всичко това, естествено, разговорите, разглеждането на екипировката, и дори бързите демонстрации на умения не преставаха.

Когато вече опъвахме платнищата се появиха и Жоро и Жужа. Те опънаха своите палатки, и като цяло работата по устройването на бивака приключи. Дойде ред на лагерният огън. Не вървеше в лагер на бушкрафтъри (па били те и любители), огънят да бъде запален с кибрит или запалка. Дори ферород и магнезиевите такива в случая биха могли да се разглеждат като лукс! 😉 Той трябваше да бъде запален по примитивен метод. С това се заех аз.

Избрах си метода да е Bow Drill (палене на огън чрез триене на дърво). В раницата си носех готови лък и дърво, които смятах да ползвам за демонстрация. В околността имаше достатъчно подходящи дървета, но така щях да спестя време при търсенето и обработката им. От близката борова гора взех няколко смолисти чепове за разпалки, а от поляната наскубах суха трева и събрах пух от магарешки бодил. Тревата беше малко трошлива, затова типично гнездо не направих, а по-скоро се получи нещо като снопче с вътрешност от фин пух.

Принципно правилото при правене на демонстрации е, че вероятността всичко да върви нормално, и да постигнеш успех, е обратно пропорционална на броя наблюдатели. 🙂 Е, този път обаче, това правило не сработи, и в рамките на няколко минути вече имахме съскащ и пукащ лагерен огън!

Време беше за следобедният чай, който направихме от растящи около поляната растения: шипки, глог и листа от горска ягода. За да можем да окачваме удобно котлетата над огъня, стъкмих тринога с интересен вид окачване на съдовете, което отдавна ми се щеше да изпробвам. Разговорите около огъня продължаваха. Жужа започна да пече банок на клечка.

Наближаваше време за приготвяне на вечерята. Аз примерно все още не бях хапвал нищо този ден, така че за мен лично отдавна си беше време! 😉 Точно тогава обаче, на поляната се появи мотоциклетист, който спря при нас и ни каза: „Един ваш човек е закъсал с колата си в една канавка на около километър от тук. Каза ми да търся Стоян.“ Ха сега де! Кой можеше да бъде?! И то по пътя, който изрично споменах, че е за пешаци!

Набързо се организирахме, и петимата мъже тръгнахме да избутаме „нашия човек“. Жужа остана да пази лагера. Веднага се сетих къде може да е закъсала колата – едно дере на около 20-тина минути път от поляната. Единственото място по целият маршрут, което може да се окаже проблем. Вървяхме натам, и се чудехме кой ли може да е. Тъкмо наближихме мястото, и започнахме да чуваме гласове и форсиране на двигател. Една група дървосекачи, които маркираха дървета за разреждане в местността, бяха пристигнали малко преди нас, и сега помагаха на човека да изкара колата. Почти стигнахме до тях, когато колата се измъкна от канавката.

Оказа се, че „късметлията“ е Владо (Okdalf). Вярно, че беше потвърдил, че ще присъства, но пък не се обади сутринта кога смята, че ще пристигне. Предположих, че и той се е отказал. За съжаление на поляната, където беше лагерът ни, нито един GSM оператор нямаше обхват. Затова и опитите му да ми се обади, че е закъсал, са били неуспешни. Когато го запитахме как се е озовал в канавката на път, който вече коментирахме, че е за пешаци (или поне за кросови мотори, АТВ-та, или джипове), той ни обясни каква била всъщност цялата работа: не успял да качи предоставените от мен тракове в GPS-a си, и решил да тръгне по ръчно начертана карта. Объркал се, и се доверил на GPS-a да го отведе до поляната. За съжаление обаче, GPS-a е нямало как да знае кой път за какви типове автомобили е подходящ, и го прекарал по грешния. Когато стигнал до дерето се оказало, че не може да продължи напред, а като тръгнал да се връща радиаторът изхвърлил вода, която за момент отвлякла вниманието му, и предното колело се оказало в канавката, при това на каменистия баир. При бързият оглед на радиатора се оказа, че е спукан, и колата не може така да продължи в гората. Наложи се да я оставим на паркинга, където беше сборният ни пункт, и да се надяваме, че никой няма да я пипне.

Докато се връщахме назад към лагера се чудех, дали и някой друг така не е тръгнал, и не е успял да ни намери? Нямаше как да го разбера в момента. Щеше да стане ясно чак след края на лагера. Е, със сигурност обаче не очаквахме никой повече.

Обратно в лагера хапнахме за вечеря кой каквото носи, и се събрахме около огъня на приказка, защото вече се мръкваше. Вечерта беше топла. Само умереният вятър от север-североизток малко разваляше удоволствието, като раздухваше насам-натам лютив дим, който караше очите ни да сълзят. Но това не можеше да развали настроението! Приказките и смешните истории, които продължиха до малко след полунощ, поддържаха духа, и често ни караха да се смеем на глас. Все пак накрая умората надделя, и решихме да се оттеглим на заслужена почивка след дългият (особено за Дипчиков) ден.

Нощта беше топла. Дори по-топла от очакваното. Може би заради ниската облачност, от която за наше щастие, не заваля.

Следващият ден беше изцяло наш. Малко ми е трудно да проследя хронологически всички събития през него, но мога да се опитам да ги нахвърлям:

Отново много разговори и обмяна на опит около огъня. Демонстрации на екипировка, връзване на възли, изработка на дървени лъжици с помощта на въглен и др. Някои дори успяха да се поразходят в околността, и да посетят близкият скален манастир в местността Калугер боаз над с. Хан Крум. Аз лично се позанимавах с изработката на една стрела, за която ползвах подходящо парче кремък за връх, пера от убита в гората птица (най-вероятно гълъб), малко изкуствени сухожилия, и лепилото-минутка от сървайвъл кита на Георги. 🙂 За лък нямаше време и материали, но направих набързо един импровизиран атлатъл, с който потренирах малко хвърляния.

Ето и много кратко клипче с откъси от „лагерният живот“ :

Времето минава неусетно, когато си в приятна компания. Така настъпи и вечерта. Георги си тръгна, и останахме шестима. Около огъня обаче, беше все така весело. Дори окъсняхме малко повече, отколкото предишната вечер. Влагата се усещаше във въздуха, и най-накрая рано сутринта преди разсъмване ни понаваля малко дъждец. Много е приятно да дремеш в тиха дъждовна утрин под платнището си, слушайки трополящите по него водни капки.

Лагерът се разбуди както обикновено около 9 часа. Заехме се направо със събиране на багажите, че на почти всички им се очертаваше дълго пътуване. Стегнахме раниците, почистихме мястото на бивака, разхвърляхме обратно в гората всички камъни, колци и неизползвани дърва за огъня. Изгасихме огъня с близо 10-тина литра вода, след което затрупахме огнището с оставените настрана пръст и чимове, за да може тревата да се възстанови. Разхвърляхме наоколо окосената трева, която ни беше служила като постеля, и с изключение на на утъпканата наоколо трева, не останаха очебийни признаци, че сме бивакували тук почти 3 дни.

Тъкмо когато Жоро тръгна с колата по черният път, а ние го последвахме пеш, за да не тежим в колата, и започна отново да ръси дъжд. В гората обаче това не се усещаше. Разделихме се на асфалтовият път, близо до Паметника на Курсистите. Жоро, Мишо и Жужа потеглиха с колата по маршрута Русе-Плевен-София, а аз, Дипчиков и Владо поехме пеш по асфалта към паркинга, където той си беше оставил колата.

Почти през целите около 2 км до там ни валя дъжд, който колкото повече наближавахме – толкова по-интензивен ставаше. Не погледнах кога точно пристигнахме, но сигурно е наближавало обяд. От там нататък Владо взе Дипчиков с колата, за да го закара до гарата, от където да си хване влак за Пловдив, а аз поех по познатите горски пътеки надолу към Дивдядово.

Дъждът, който беше поспрял замалко, докато бяхме на паркинга, сега се възобнови, при това дори малко по-силен. Жалко, че не си взех гетите, за които толкова се двоумих на тръгване. Крачолите ми прогизнаха първи. Добре поне че обувките ми бяха с HydroShield. Да вървиш по обрасла горска пътека по време на дъжд си е двойна беля: първо те вали това отгоре, но основната маса вода я поемаш от клонките и тревите наоколо, които вече услужливо преди теб са я събрали, и сега щедро я поливат по дрехите ти. Поне покривалото на раницата ми спаси и нея от намокряне.

Пътеката започна да става хлъзгава и трябваше да внимавам, защото не ми се падаше с тежка раница по камънака. На един завой замалко да прегазя един метър и половина дълъг смок, решил да се покъпе малко на свежия дъждец. Това обаче го беше направило ленив, и трябваше да го побутвам с крак и пръчка, за да го отдалеча от пътеката, където можеше да го срещне някой не толкова жалостив като мен.

Когато най-накрая слязох на асфалтовият път до комплекс Бохеми, дъждът отново беше поспрял. На чешмата имаше хора, които си пълнеха вода, или миеха колите си. Много учудено и странно загледаха човека, появил се от мократа гора, с капеща от козирката вода, прогизнали дрехи, голяма раница на гръб, и стискащ в ръката си дървена стрела с кремъчен връх. 🙂

Сериозният дъжд ме заваля на някакви си 200 метра от вкъщи. Наложи се да стоя под терасата на една къща, където от съседният прозорец, неоткъсваща поглед от мен, ме наблюдаваше една посивяла бабка. Е, то дори и вкъщи предизвиках погледи и въздишки от типа „Утре ли казваш ще ходиш да си вземеш жълтата книжка?“, но на мен пък си ми беше гот! 😉

Като заключение

Благодаря на всички присъствали за приятно прекараното време! Благодаря и на ония, които не можаха да присъстват, но ще направят всичко възможно това да стане следващият, или по-следващ път. Да, защото смятам, че такива срещи трябва да има и за напред! Те са изключително полезни, не само за обмена на опит и идеи, но и са особено сплотяващи групите от съмишленици. За мен лично имаше и още нещо, което ме радваше. Седейки вечер около огъня, наблюдавайки червеникавите отблясъци по лицата на хората, слушайки разговорите и смехът им, аз най-накрая виждах реален, положителен израз на положеният от мен през годините труд върху блога. Едва ли, когато за пръв път преди години в него споменах за тази красива поляна, дори в най-затънтеното кътче на съзнанието ми се е промъкнала мисълта, че един ден аз ще стоя на нея с хора от всички краища на България, които писанията ми и общите ни интереси са събрали. Напоследък ми се случваше отвреме-навреме да губя смисъл в нещата, които правя. Точно преживявания като тези ме зареждат с нови сили да продължа, и да вярвам, че смисъл има! Благодаря ви за това!

[wp:svejo-net]