Само месец след първият лагер-сбор, и ето я следващата среща – на скалите до Басарбово (Русенско), 22-24 октомври 2010 г.

В събота сутринта от Шумен с колата ме взе Жоро (ge0rge). С него бяха Владо и двама братя (ямбол братята ;)). След дълго пътуване, и известно кръжене около крайната точка (за изясняване на разликата между ляво и дясно 😉 ), около 10 и половина вече бяхме до въпросната хижа „Алпинист“ близо до Басарбово. Там ни посрещна формалният ни домакин – Жужа, и заедно се качихме върху скалите, където заедно с Мишо бяха изкарали изминалата мразовита нощ, от която им бяха останали спомените за бързо свършилите дърва, светещата като фар Луна, и скрежът върху палатката и платнището.

Горе на скалите направихме кратка почивка за закуска и любуване на гледката. Варихме супи, макарони, чай и т.н. Мишо ни показа дървените лъжици, които са започнали да майсторят вчера. Впуснахме се и малко в дооправянето им. 🙂

Горе на скалите мястото е малко, а и неудобно, затова решихме да организираме бивака долу в ниското, до реката. Там има хубави равни полянки с големи тополи над тях. Тъй като се очакваше нощта да е пак мразовита, да има роса, или скреж, и слабо въздушно течение, решихме подслонът да не е общ, както на миналият лагер, а всеки да си направи индивидуален. Така се предполагаше, че всеки ще е по на завет, и съответно ще му е по-топло.

Жоро беше изпринтирал по един лист с примерни устройства на подслони от едно платнище, и всеки можеше да си избере какъв да си направи. В крайна сметка имахме три различни конструкции – моя, на Мишо, и на Жоро. 🙂 Може би основното занимание на тази среща беше катеренето. Времето беше идеално, и затова всички бързо се ориентираха към скалите. Добре, че си имахме двама по-опитни – Владо (който е инструктор между другото) и Жужа. Те бяха нашите „водачи“ 🙂

Мен лично катеренето никога не ме е влечало кой-знае колко. Виж като малки си бяхме като козички, и се покатервахме на де що има за катерене – дървета, скали, самотни стълбове… Тогава съм преодолявал значителни височини без никаква осигуровка, което и сега си се чудя с какъв акъл сме го правили. Та в името на доброто старо време аз бях първият от аматьорите, които решиха да се пробват също в катеренето. Да бях изчакал малко, май по-добре щеше да е 🙂 Жужа ми даде едни еспадрили, дето дори на бос крак ми бяха поне с номер по-малки, и смачкваха пръстите ми като на японска гейша от династията… бе кво се правя, че ги знам японските династии 😆 Според Жужа това било желаният ефект, но аз не съм много сигурен! 🙂

Та под наставленията на Владо и Жужа, които гласяха „Ей тук, в началото, е по-трудно, после нагоре е по-лесно“, аз взех да драпам по скалата. И въпреки, че нямам влашка жилка, направих точно като тая народност на края на Дунава – отказах се на средата, уж от където почвало по-лесното. 🙂 Не, не ме е дострашало! Можех да се кача до горе, но си представих, че ще трябва и да го слизам това, а уви, с въжето не бях свикнал. Поогледах се малко, еспадрилите посвиха още малко пръстите ми, и това реши всичко – хайде надолу! 🙂

Надолу се слизало, като се оттласнеш от скалата, отпуснеш тяло и ръце назад, и се опираш само на изпънатите си крака. Да, виждал съм го, и на всички ви е позната до болка характерната стойка. Но никой не ви е казвал колко трудно е да извършиш това движение за пръв път, на значителна височина над земята. Умът ви е наясно, че всичко е безопасно, но въпреки това изпраща сигнали на ръцете и краката ви да не пускат скалата. Много интересно чувство. 🙂 Трудно е да пребориш изградилият се в теб рефлекс, когато усетиш приплъзване или падане, да се долепиш и сграбчиш скалата под теб, за да се спасиш.

Всъщност като се замисля, при катеренето с осигуровка ти се налага да изградиш противоположни на естествените рефлекси – като тръгнеш да падаш, не трябва да се вкопчваш или долепяш до скалата, а дори да отскочиш от нея. Дано не ти се задейства точно тоя рефлекс, точно когато си без осигуровка. 🙂 Та така аз позорно се отказах на половината, а всички след мен се качиха до горе. При това се справиха къде-къде по-добре! Чак ми се прищя да се жертвам пак, и да обуя тесните еспадрили, за да се отсрамя, но все пак се въздържах. 🙂

С подвита опашка се върнах обратно в лагера, който за малко бяхме изоставили без надзор. Там тъкмо беше пристигнал efond. А, да… и Миро беше пристигнал малко преди това, така че станахме общо 9 човека. Започнах да подготвям огнището. Изкопах го с лопатата, и го оградих с камъни. Направих едно интересно и практично регулируемо окачване за котлето, и тръгнах по поляната да посъбера малко суха трева и разпалки. Уви, в такова усойно място, на брега на реката в есенно време това е доста трудна задача. Дори на пръв поглед сухата трева се оказва мокра, когато се опиташ да я запалиш по примитивен метод. Пробвах се с прахан от гъба, но в крайна сметка за да не се бавим излишно, опряхме до ферород запалка и малко памук.

С дървата също имахме известен проблем. Мястото принципно е често посещавано от жителите на околните селища, така че сухите дърва бяха обрани доста отдавна. Имаше няколко сухи върби и тополи наоколо, но това е много лош избор на дърва за открит огън. Не топлят много, и пушат повечко. Както и да е, стъкмихме огъня, а Жужа се зае с приготвянето на зеленчукова супа в котлето на бабата на efond.

Не забелязах какво точно има във въпросната супа, но нещата, които мярнах, бяха лук, грах, моркови, коприва, и… забравих. Може някой да ме подсети! 😉 Разбърквахме я с дървения черпак, който беше дълбал Мишо. Добър беше крайният резултат. Всички го опитахме!

После започна по-сериозното готвене – шишове, варен ориз, питки на жар, и пилешка лучена яхния с червено вино бяха само част от „специалитетите“. 😉

Разговорите около огъня продължиха до късно. Луната отново светеше като фар, и без проблем можеше да огледаш всичко наоколо. Температурите започнаха да падат бързо, и когато наближиха някъде около 2 градуса, решихме да си лягаме – кой под платнищата, кой в палатките… Събуждах се няколко пъти през нощта: единият – защото си бях забравил вълнените чорапи, и пръстите ми бяха премръзнали, другият – за а разпъдя някакви кучета, които тършуваха из лагера, и третият – за да видя, че температурата е само 1,4 градуса над нулата. 🙂

Сутринта беше ясна и слънчева. При нас дори не падна роса. Може би заради дърветата? Всичко беше в красиви есенни цветове. Прибрахме лагера, и мераклиите отново се покатериха малко по скалите.

Ето още няколко снимки от ge0rge.

Някъде около 2 часа следобед  (Миро и Мишо малко по-рано) си тръгнахме обратно към вкъщи. Един приятно изкаран есенен уикенд!