xenos::bushcraft

Блог за бушкрафт, примитивни технологии и живот с Природата…

Flintknapping: Изкуството на обработката на кремъка

| коментара 22

Още като малък, от научно-популярните книги, които четях, бях впечатлен от каменните оръжия и инструменти на първобитните хора. Знаех, че са ги правели от кремък, но от опит знаех, че той е доста твърд – трудно го чупехме с удари, не можеше да се трие, защото оставяше следи дори по твърди неща като стъклото и желязото. Това още повече засили очарованието ми от тези сечива, и уважението към древните майстори, успели да обработят по такъв начин толкова твърд материал. Като деца обичахме да си правим лъкове и стрели. Тогава често си спомнях за каменните върхове, и дори съм се опитвал да направя такива за стрелите ми, като триех парчета варовик по циментовите плочки на тротоара. На форма можеше и да ги докарам, но животът на всеки от тях свършваше с първият му полет! 🙂

После пораснах, времената се промениха, а с настъпването на Интернет информацията, за каквото и да било, просто напираше да те залее от монитора. Тогава от различни статии, материали, клипове и филми разбрах доста за изработката на каменните сечива. Тогава се запалих дори повече! Значи при достатъчно знания, упорство, и практика, всеки може да се научи да прави поне прилични и функционални каменни оръдия! Да! И първата логична крачка е теорията. Ще се опитам в серия от публикации (не поредни, а разпръснати сред бъдещите), да нахвърлям основните неща, които трябва да знае всеки, който смята да се захване с това изкуство. Първата ще е най-основно за същността, принципите, понятията, инструментите, и настоящето на този занаят:

Определение

Камъкът е в началото на технологиите, а изработката на каменни оръдия е най-старият от всички занаяти, запазил се във археологическите находки, и е част от наследството, оставено ни от предците. Флинтнапинг (flintknapping) е най-разпространеното наименование на древният занаят за изработката на каменни оръдия, чрез „отлюспване“ на материала. Според Оксфордският речник на английският език, думата „knap“ („да разчупя на парчета издавайки остър звук на счупване; да сцепя, или разчупя с премерен удар“) идва в английския от древните германски или галски езици.

В началото на 19-ти век е използвано като наименование на чупенето на кремък за строителен материал, или за възпламенители за оръжия. Конкретно в средите на английските майстори на кремъчни оръжейни възпламенители, „напър“ се наричал мъж, или момче, което правело завършени парчета кремък за възпламенителя, като начупвало дългите късове на по-малки. По това време археологията била на път да се превърне в наука, и каменните оръдия и инструменти били определяни като артефакти от праисторическите хора, така че терминът бил приложен и към тези древни майстори.

Днешните флинтнапъри също назовават занаята като „напинг“, „отлюспване“ и „надробяване“. Много напъри-археолози искат да разграничат флинтнапинга, който означава „изработката на каменни сечива с най-различно приложение, използвайки инструменти и техники, които може да са, или да не са били използвани в праисторически времена“, от репликирането (имитацията), което се изразява не само в изработката на копие на праисторическо каменно сечиво, но и използването на същите инструменти и техники, използвани в далечното минало (или поне до колкото може да се съди за това по достъпните доказателства), и получаването на същият тип отпадни парчета. Важно е да се спомене, че не всички каменни сечива са изработени чрез флинтнапинг! Някои, като например брадви, мелнични камъни, и украшения, са били изработвани чрез начукване, стъргане, и полиране, което няма нищо общо с напинга.

Каменните сечива са много остри, и изненадващо здрави. Могат да вършат почти всичко, което и металните, но се затъпяват по-бързо. До 19-ти век каменните инструменти били нещо ненужно и забравено навсякъде по света, с изключение на няколко изолирани, оцелели племена. Сред „цивилизованите“ хора, флинтнапингът бил загубено изкуство, трудно разбираемо и не съвсем познато дори от археолозите. Днес той бележи своят ренесанс – не само сред археолозите, изучаващи каменните оръдия, но и сред всякакъв вид хора, проявяващи интерес към примитивните умения, артефактите, и праисторията. Всяка година се организират десетки и стотици събори, където напърите се събират за да обработват заедно кремък, да разменят материали и инструменти, и да обменят опит. Флинтнапингът вече няма да е загубено изкуство. Поне за още няколко поколения напред.

Основни принципи и понятия

Конкоидална (раковинна) фрактура

Ако сте виждали някога прозорец, прострелян с въздушна пушка, или малокалибрено оръжие, то сте видели пример за основният принцип на „отлюспването“ на камъка. Скалите, които могат да бъдат „отлюспвани“, се чупят по конкоидална фрактура повече, или по-малко подобно на стъкло, в зависимост от материала. Конкоидална фрактура означава „подобна на раковина“: с други думи, фрактурата (счуването) прилича по форма на черупката на мидата-сърцевка (кардиум). В идеалният случай, когато с въздушна пушка простреляте стъкло, от обратната му страна се отлюспва парче с формата на почти идеален конус. Той се нарича Херцов конус. Чрез промяна на силите, ъглите, и очертанията на прилежащите повърхности, формата и посоката на коничната фрактура може да бъде контролирана.

Люспи и Ядра

Ядрото (core) е парчето, което удряте, а люспата (flake), е парчето, което се отделя. Люспата има вътрешна („коремче“) и външна („гръб“) повърхност. Плоската повърхност на върха на люспата, там, където е нанесен ударът, се нарича платформа (platform). Това е началото на люспата, а противоположно на него е краят. Ако ударът е нанесен с твърд каменен чук, понякога върху платформата има малък натрошен участък, или „точка на перкусия“ („point of percussion“). Точно под платформата, върху вътрешната страна на люспата, може да забележите издуване, наречено „луковица на перкусия“ („bulb of percussion“). Още по-надолу понякога можете да забележите компресионни вълни („ripples“), които имат за център луковицата, и точката на перкусия. Те показват начина, по който вълните, породени от удара, преминават през камъка. Понякога се забелязват и радиални цепнатини и паразитни белези. Всички тези образувания оставят негативен (противоположен) отпечатък върху повърхността на ядрото, от което се е отделила люспата.

Окончанията на люспата (terminations) също са важни. Те са 4 основни типа „перо“, „шарнир“, „стъпало“, и „надхвърлено“:

  • Най-разпространените, и най-желани са окончанията тип „перо“ („feather“). При тях приложената сила преминава равномерно през материала, и отделената люспа е със много остър, подобен на края на перо, ръб.
  • При окончанието тип „шарнир“ („hinge“), повърхността на фрактурата рязко променя посоката си навън, и образува нещо като заоблен шарнир (панта), на края на люспата.
  • Окончанието тип „стъпало“ („step“)се характеризира със отсечен под прав ъгъл край на люспата. Това обикновено означава, че тя е счупена, и първоначалната сила и цепнатина вероятно са продължили навътре в ядрото, със, или без цялостно отделяне на останалата част на люспата.
  • При „надхвърленото“ („overshoot“)окончание силата и пукнатината продължават до края на ядрото, но след това вместо да излязат навън, те се извиват навътре, и премахват част от края на ядрото.

И ядрата, и люспите могат да се модифицират чрез ретуширане. Ретуширането е общ термин, който покрива почти всякакъв вид последваща обработка, но обикновено означава премахването на малки люспи по ръбовете и страните на парчето. Ретуширането може да бъде едностранно (unifacial) – само от едната страна на ръба, и двустранно (bifacial) – от двете страни. Нищо не е по-остро от прясно отчупена люспа с окончание тип „перо“! Най-еднородните материали, като стъклото и обсидиана, могат да се отлюспват до ръбове с дебелина само няколко молекули – много по-остри (около 500 пъти!) от стоманеният скалпел!

Какви са основите характеристики на материала, необходими за направата на каменни сечива чрез отлюспване?

Скалите, които се чупят конкоидално, и са препоръчителни за успешно отлюспване, споделят няколко общи признака: те са хомогенни, чупливи, и еластични. Хомогенни означава, че са е еднородни в строежа си, без, или със съвсем малки разлики в отделни места, без пукнатини, пластове, жили, и неравности. Скали, които не са хомогенни, може да не се счупят конкоидално, а пукнатините, отделните равнини и жили, може да накарат скалата да се счупи по непредвидим начин, или в нежелана посока. Основното правило е, че колкото е по-хомогенна скалата – толкова по-добри и предвидими са получените люспи.

Изкуственото стъкло е най-еднородната скала, която можете да намерите, въпреки, че някои видове обсидиан (който е естествено вулканично стъкло), се доближават до него. Останалите скали са много разнообразни по строеж и плътност, и в интерес на истината това, че не са идеално хомогенни, е едно от препятствията, които напърът трябва да преодолее при правенето на каменни сечива. Повечето подходящи скали имат аморфна, или криптокристалинна структура. Минералите, от които са образувани (основно силиций, под формата на кристален SiO2, кварц) или не формират кристали (аморфни, подобно на стъклото), или са формирани от фина мрежа микрокристали, невидими с невъоръжено око (като кремъка).

Чупливи значи, че скалата се чупи сравнително лесно, и не може да бъде деформирана (извита, смачкана) значително, без да се счупи. Еластичността изглежда като противоречиво качество на чупливостта, но технически тя означава, че ако не бъде деформиран прекалено много (до точката на счупване), материалът възвръща първоначалната си форма. Чупливостта е задължителна, ако искате материалът да може да се отлюспва.

Техники и инструменти

Съществуват различни методи за превръщането на камъка в полезен инструмент. Най-ранните напъри за обработката на камъка вероятно са използвали прости чукове, направени от дърво или рог.

Основно се ползват три техники: „твърд чук“, „мек чук“, и „отлюспване чрез натиск“.


Техниката „Твърд чук“ („hard hammer“) се използва за премахването на големи люспи от скалата. Първобитните хора, както и днешните ентусиасти, копиращи техните методи, най-често са използвали овални камъни от много твърда скала, като например кварцит. Тази техника може да се използва от флинтнапърите за премахване на широки, големи люспи, от които да бъдат изработени по-малки сечива. Смята се, че този метод е използван при направата на най-ранните каменни сечива намирани някога, някои от които датират от преди над 2 милиона години.

Техниката „Мек чук“ („soft hammer“) позволява много по-голяма прецизност при обработката на камъка, отколкото „твърдият чук“. Тя позволява на напъра да оформя камъка в най-различни режещи и стържещи инструменти, както и върхове на оръжия.

„Отлюспването чрез натиск“ („percussion flaking“) предизвиква премахването на плитки люспи около ръбовете на каменното сечиво. Тази техника основно се използва за фино изтъняване и оформяне на почти готовите сечива. При нея се прилага голямо количество сила върху ръбът на сечивото, която (в добрият случай) предизвиква отчупването на плитка, дълга люспа от камъка. Днешните ентусиасти често използват за тази техника инструменти с медни и бронзови накрайници, но ранните напъри вероятно са използвали заострени рогови, или дървени парчета. Напърите-традиционалисти все още използват и рогови, и медни инструменти. Основното предимство при използването на меки метали, вместо дърво и кост е, че металните върхове се износват по-бавно, и е по-малко вероятно да се счупят под натиск.

Флинтнапингът днес

Каменните оръдия, макар красиви и завладяващи, не са наистина необходима част от модерният свят. Въпреки това, можете да изпитате огромно удовлетворение от добре свършената работа, и от употребата на нещо, което сте направили сами. Много ловци с изненада са открили за себе си, че каменните сечива са също толкова добри, както и стоманените, когато става дума за убиване, и разфасоване на животни. Хората, занимаващи се с лъкове и атлатли, оценяващи смъртоносната сила на острите, симетрични ръбове, могат чрез каменните върхове да разберат по-добре „как нашите предци са го правили“, или да изпитат наслада от самото изкуство, което е доста по-древно от останалите умения на лъкоправеца.

В културите, все още не открили технологията на обработка на металите, изработката на каменни сечива е нещо обикновено, но в модерните култури направата на такива инструменти е запазена територия за експерименталната археология, и ентусиастите. Археолозите често се заемат с това, за да разберат по-добре как са били изработвани каменните оръдия.

„Възраждането на каменната ера“ започва в началото на 19-ти век. Археолозите започват да експериментират над праисторически технологии, и докато Европейската култура се е заела с унищожаването на традиционният начин на живот, антрополозите се опитват да запишат каквото могат за културите, които се очаква да бъдат заличени. По същото време изненадващо голям брой други хора се опитват да си обяснят как са били изработвани каменните сечива: някои от любопитство, други – за да запълнят с фалшификати нарастващият пазар на праисторически антики.

През 60-те години на 20-ти век двете течения (на археолозите, и на любителите) се вливат в едно. Дон Крабтрий е най-известният от аматьорите-напъри, имащ приноси към археологията. Академиците, професионалистите, и аматьорите започват да се събират заедно, за да обменят информация, и да разрешават археологически проблеми. Около 1978-ма започват да се организират сборовете на флинтнапъри („knap-ins“). През последните години тези сборове са загубили повечето от археологическите си връзки, и не-академичната страна на напинга силно се е разрастнала, заедно с експлозията на интересът към „дивите“ занаяти и традиционните умения, като цяло. Флинтнапърите от своя страна са направили един собствен малък свят, а сборовете, приличащи на племенни лагери, са широко разпръснати, но тясно сплетени в един общ клан.

Често флинтнапинга се изучава от хора, занимаващи се с бушкрафт, експерти и инструктори по оцеляване, пътешественици и т.н., за добиване на по-голяма сигурност и самостоятелност в планирани, или инцидентни пребивавания в отдалечени диви места.

Като заключение

Флинтнапингът има мистично очарование. Завършеният кремъчен връх може да бъде красив и впечатляващ, но дори самият процес на изработката му е магичен. Всяка люспа потготвя пътя за следващата, или създава проблем, който трябва да се разреши. Всяка малка корекция се нанася внимателно, също като гросмайстор в игра на шах. Всяка люспа изисква изкусното познаване на „пътищата“ в камъка, и сръчен удар на тренирана ръка. Ако успеете – вие сте разкрили тайните на парчето камък, създавайки нови повърхности, несъществували досега, разкриващи цветовете и кристалите. Интензивната концентрация върху увлекателният занаят ви измъква от досадата на ежедневието и претъканият свят, а каменните оръдия ви свързват отново с предците на всички хора. Това са смъртоносни оръжия, ръчно „изковани“ инструменти, подобни на бижута произведения на изкуството, отразяващи донякъде митичното минало, когато са управлявали индивидуалността и умелата работа, много преди машините, политиците, и бръщолевенето на телевизиите.

Напингът понякога може да бъде и драматичен за наблюдение. Едно приплъзване, момент на невнимание, и върху вашето произведение остава грозен белег, или с шумно изпукване плодът на няколкочасова работа е унищожен, и напърът го хвърля в пепелта със смутолевено проклятие и жалка усмивка: „Това е само един камък!“ Цялата работа е в действието, в обработката!

Материали: Wikipedia и Джон Уитъкър

Ако този блог ви е харесал! Ако информацията в него ви е била полезна! Ако искате да изразите благодарността си, или да подпомогнете бъдещото му развитие! – Можете да натиснете този бутон, и да ме почерпите една бира с картофки! 😉 Благодаря ви!








22 коментара

  1. Pingback: Flintknapping: Изходни материали | xenos::bushcraft

Коментарът ви е добре дошъл!

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

%d bloggers like this: