С огромно закъснение, сега съм седнал да напиша някой ред за състоялата се на 16 и 17 април среща на Мадарското плато. Съжалявам, че така се забавих, но то не бяха празници, не бяха къщни ремонти, па един куп други работи. Може би това закъснение ще се отрази на точното предаване на настроението на срещата, както и вероятно ще пропусна разни моменти, но все пак смятам, че ще е по-добре от нищо. Приятно четене! 😉
Влажно, почти дъждовно утро. Към 10:30 часа е. Чакам Галин (RELAX) да дойде да ме вземе с колата, за да отпътуваме към Мадара, където ни очакват останалите от групата. Той малко се забавя заради проблеми с багажа. Някъде след 11:30 вече сме на капанчето на паркинга пред Мадарския конник. Там отдавна ни очакват Жу (slu4ajna), Бачо (bubachco), Мишо (ckaiyokar), Роман (Ийон Тихи), Андро (anjsan) и Владо (Okdalf). Пристигналият най-рано – Миро (mchervenkov) – вече е на мястото на лагера, следвайки ориентирите, които набелязахме при разходката си с Галин миналата седмица.
След глътването набързо на едно кафе, групата се разделя. Първи тръгват Жу, Андро, Роман, и Мишо. Те заобикалят стъпалата (което им спестява по 4 лева), и хващат някаква екопътека нагоре за скалите. Малко след тях тръгват Бачо и Владо. Те обаче са напряко през стъпалата, и в последствие се оказва, че дори са изпреварили предната група ;).
Аз и RELAX тръгваме с колата по заобиколният път през село Кюлевча, за да се опитаме да качим по-обемистата и тежка част от багажа, която включва и над 40 литра вода, защото се опасяваме, че горе на платото може и да не намерим (поне така ни убеждаваха долу на касата). Предходният ден, и през нощта, беше валяло доста дъжд, но дори и предупрежденията на Kent, който беше на мястото предната сутрин, не успяха да разубедят RELAX да остави колата на паркинга.
До горе добре – асфалт. После малко чакъл, и хоп – започнаха локвите и мазната, лепкава кал. Начинанието започна да заприличва малко на Camel Trophy! Летяхме през локвите, потъвахме в коловозите, а често се движехме и повече на „дрифт“ (настрани), отколкото направо. Жалко, че захласнат в пътя и колата, забравих да включа фотоапарата на снимане на клип.
В един момент вече бяхме навлязли доста навътре в полята, тка че за връщане назад и дума не можеше да става – напред, и само напред! Да, ама пътя си имал друго мнение… Навлязохме в ниско место, в което оттичащата се вода беше нанесла фина, лепкава, и дълбока кал. След него следваше също такъв лепкав и кален баир. Тойота Корола не закъсвала, ама ние бяхме до тук!
След кратко бутане напред-назад, решихме, колата ще пренощува тук. Знаех, че сме близо до целта, но пък и не съвсем, при положение, че имаше тежък багаж за мъкнене. Извадих GPS-a – 1,43 км до лагера. Е, почти нищо! Решихме, че ще направим 2 курса за багажа. Нарамихме раниците, и потеглихме по пътя нагоре.
Когато изкачихме баира, пред нас се ширна разорана нива, и в далечината се виждаше ретранслаторната кула, която набелязахме като първи ориентир. Веднага след това забелязахме и няколко шарени точки, които се движат в източна посока от нея. Може ли да са нашите хора?! Хм, ама те тръгнаха по различно време, на две групи, от по 4-ри и 2-ма човека. А тук са 6. Вдигам бинокъла – да, те са! Както казах по-рано, понеже са вървяли по различни маршрути, са се засекли горе. Дори втората група е изпреварила малко първата. Звънваме им да им кажем, че ги виждаме. Те се запътват по калният път към целта, а ние, за по-напряко, тръгваме директно през разораното.
Очаквахме да се окаляме хубаво, но върховете на буците пръст се оказаха достатъчно изпръхнали от вятъра, за да не полепват по подметките ни. След известно време навлизаме в дерето. Стигаме до предварително набелязаното място, но няма никой! Забелязваме групичката стотина метра по-надолу, където започва по-дълбоката част на дерето. След кратка почивка се връщаме обратно на предопределеното място. Тук теренът е по-равнинен, а земята е приятно застлана със зелен килим от пролетни цветя.
Времето напредва, затова се залавяме с организирането на лагера. Имаме обаче още едно ходене до колата. Тръгваме аз, Бачо, Роман и Галин. Този път обаче, не минаваме напряко през разораната нива, а по заобиколен черен път. Така умората щеше да е по-малка, също както и калта. Стигаме до колата, и всеки от нас взима по една туба вода, както и по някаква част от останалият багаж. А, да – избутахме и колата да сочи посоката за връщане, че да е по-лесно на другият ден. Пътят е лепкаво-кален, и е осеян със всякакви следи от животни – от порове, зайци, сърни, кучета, чакали, а в полето дори и от елен!
Когато се връщаме в лагера, вече имаше запален огън и опънати палатки. Вече е късен следобед, и е крайно време за хапване. С Бачо се захващаме с направата на окачване за голямата бака над огъня, която Мишо специално измоли за срещата от скаутският клуб (и която има и своя собствена много интересна история!).
Избрахме конструкцията „на висока пръчка“, като вместо да забиваме колчета в земята, използвахме една тринога, и един бипод. Тя предлага по-голяма стабилност, и понася по-сериозни товари. За целта идеална работа свършиха дългите и прави лескови издънки, които разстяха в изобилие в дерето. Освен това, леската не е толкова ценно дърво, а издънките ще бъдат възстановени ако не на следващата, то поне на по-следващата година.
Бачо направи и интересна кука, сглобена от две отделни парчета дърво, чието изготване бяхме гледали в YouTube. С готвенето се заемат Мишо и Жу. Специалитетът е супа „Гладен скаут“. Не съм съвсем сигурен за рецептата, но основната идея май беше да се използва това, което групата носи като продукти. Когато всеки даде по малко от своите, става супа за всички! Ще изборя нещата, които се сещам, че сложихме в нашата: картофи, моркови, коприва, фиде, ориз, лук, русенско варено, олио, хм… сигурно забравям нещо. Не бях хапвал още този ден, и едно войнишко канче от нея, с малко натрошени сухари, беше просто… м-м-м-м… 😉
Както винаги се случва на такива срещи, забравям да си гледам часовника, така че не мога да кажа точно кога, но някъде по това време беше направен и умивалника от една от тубите (за да се пести водата за миене), както и СОТ-а (сигнално-охранителна техника). Тя бе замислена, и изградена от Галин и Владо. Опасваше по-голяма част от периметъра на лагера, и при задействане възпламеняваше пиратки. В ефикасността й се убедихме, защото успяхме сами да си я активираме малко след направата й! 😉 Андро пък си направи нещо средно между хамак, койка и нар между няколко дървета, на който реши да спи през нощта, и категорично отхвърли предложенията на останалите да го приютят в някоя палатка!
Започна да се смрачава, и дойде време да насядаме около огъня на раздумка. За да ни е по-удобно, правим маса от лескови издънки, както и пейки от изсъхнали и паднали дървета. Нарязват се мезетата, сипват се питиетата, и веселбата започва! Смея да твърдя, че в групичката всички сме с добро чувство за хумор, но истински майстори в това са Бачо, и Владо. Няма почивка!:) Седянката беше осветена и от петромаксов фенер.
По някое време облаците се разкъсаха, и дори блесна Луната, която беше почти в пълнолуние. Въодушевена, Жу, в компанията на Миро, се изкачиха до близкото поле за да й се порадват. Заедно с изясняването започнаха да падат и температурите – 5, 4, 3 градуса. Скупчихме се около огъня, за да се постоплим малко. След известно време Миро се върна. Жу щяла да остане горе още малко.
Улисани в разговори и смешки, не забелязваме, че се позабави повечко. По едно време и тя се появява, но идва някъде отдолу. И ето ти изненада – била се изгубила! 😉 Започва с вълнение да ни обяснява, как помислила, че лагера е в съвсем друга посока, и се лутала малко в дерето посред нощ с недоумението и уплахата, как можем да изчезнем така изведнъж, и въобще били ли сме там! 😉 В крайна сметка решила да се върне назад, и така ни открила отново. Всичко е добре, когато свършва добре… и весело! 🙂
Не забелязвам колко е часа, когато ми се доспа, и реших да се оттегля в палатката на Роман. Мислех да спя на платнище, но в последния момент ме домързя да го опъна, и реших да си спестя усилията. Бачо обаче остана да спи на платнище, както и Андро. Доста време след това чувам разговорите и смеха на останалите будни около огъня… както и юнашко хъркане някъде зад палатката ни! 😉 После всички си лягат, и аз заспивам. Не съм чул дори гърмежите на СОТ-а (не, че тия дето са ги чули, са станали да видят защо са де! 😉 ). Имам спомен малко преди да заспя, че глутница чакали се разпяваха доста близо до лагера ни. Може да е бил някой от тях?!
Ставам малко късничко – към 9. Май съм от последните! Останалите са вече около огъня. Кафета, чайове, закуска… На огъня се слага новата копривена чорба… която в последствие стана по-скоро крем-супа, или дори яхния. 🙂 Водата е на привършване, и по-голямата част от групата тръгва надолу по дерето, нарамили празните туби, да търсят вода. Има изгледи да се намери такава около голямата пещера, която е 15-20 мин път надолу. Аз, Бачо и Владо оставаме в лагера да наглеждаме супата и… к’вото там се сетим! 😉
Повече за разходката на групата надолу по дерето не мога да разкажа, защото не отидох с тях, за което и съжалявам малко, защото бяха много доволни от видяното. Надолу се образувало красиво каньонче, а пещерата-навес, също изглежда красиво. Някой друг път може да се разходя пак до там. 😉
След някой друг час групата се върна, и донесе чиста, бистра, и студена вода, която течала като поточе близо до пещерата. Копривената супа-яхния беше готова, а и беше точно време за обяд. След хапването беше волна програма – всеки да си се занимава с каквото пожелае сам, или на групи. 🙂 Някои почиваха, други правиха чаши от дърво, трети упражняваха кратуна-крафт (изработка на съд за вода от кратуна) ;), четвърти плажуваха, катериха се по дървета, пети правиха весели снимки… вероятно е имало и неща, които не съм забелязал. 🙂
А, да… щях да забравя!: Галин подари на всеки присъстващ комплект автентично месалче, и джобна дъска за рязане на различни хранителни продукти – много полезни вещи в раницата на бушкрафтъра! 😉 Виждат се на снимката с кратуната. Подаръци раздаваше и Владо – електровъзпламенители и „олд-скуул“ немски стъклени спринцовки. От него имам и една верига за моторна резачка, която ще приспособя за ръчен верижен трион. Андро пък ми подари накрайници за дрелка с диамантено покритие, както и преходник за шлайф-диск – ще са ми полезни за бъдещата работилничка! 😉
Късно следобед се земаме с разтурянето на лагера, защото има и влакове да се гонят. Между другото, събрахме всичките боклуци, за да бъдат занесени до контейнерите на паркинга, но решихме да оставим масичката и пейките, както и окачването за посудата над огъня, защото мястото се намира буквално на метри от едва забележима пътечка в дерето, която се води някакъв туристически маршрут (има и маркировка по дърветата). Така някои от следващите преминаващи, може да седнат, да починат, да хапнат и да пийнат! 😉 Координатите са: N 43° 16.811′ , Е 027°08.319′. Точност – 4 метра. 375 м.н.в.
Разделяме се на две групи – Миро, Мишо, Жу, Владо, и Андро поемат към паркинга и гарата, а аз, Галин, Бачо, и Роман тръгваме към колата, която пренощува на калният път на километър и половина от лагера. Още от сутринта е слънчево и леко ветровито, и с облекчение забелязваме, че пътят е достатъчно сух и твърд, за да се движи по него каквато и да е лека кола. Стигаме до колата, и се натоварваме – да, нямаме никакви проблеми с излизането от платото.
На връщане се отбиваме до паркинга на Конника, за да вземем оставен от Бачо багаж. Останалите още не са слезли. Продължаваме за Шумен. Мен ме оставиха директно пред вратата, Бачо – на гарата, а Роман – … не знам… не съм питал! 😉
Така бързо и неусетно отмина и поредната ни среща (ех, пусто време! 🙁 ), в същият онзи дух на въодушевление, интерес, радост, непринуденост, и удоволствие, който е характерен за всяка една от тях. Сигурно много неща пропуснах в разказа си, но няма как – за съжаление, няма начин да се обхване всичко, което се случва на няколко фронта, в един и същ момент! 🙂 Ето няколко линка към галериите на някои от участниците в срещата, както и темата във форума:
Галерия снимки на Мишо ; Галерия снимки на Владо ; Галерия снимки на Миро ; Галерия снимки на автора ; Разказ в снимки на RELAX ; Темата за срещата във форума .
Ето и кратко клипче, снимано от мен:
Това е! До нови срещи и лагери, приятели! 😉
04.05.2011 at 19:21
Супер. Тук нямам време, но като си дойда ако правите идвам.
04.05.2011 at 20:35
чудесно.
05.05.2011 at 9:26
Бравос, поне 100-тина такива излета ви пожелавам тази година 🙂
05.05.2011 at 23:02
Всичко е описано много точно, ама пусто – с думи не могат да се изразят всички чувства, които човек преживява и насладата, която получава от едно такова пребиваване сред природата… И още повече сред приятели, които до скоро се познавахме само виртуално от Говорилнята! И отговорно бих казал -Приятели с главно „П“.
За тези два дена, аз един път не видях негативни емоции, проява на пошлост, мързел, двуличие или някакво по негативно отношение м/у хората от групта. Общувахме като хора, които се познават едва ли не от много, много години. В това именно общуване, аз усетих магията. Много е хубаво – повярвайте ми!
06.05.2011 at 11:06
Ейц!Направо все едно съм бил там!Много добре разказано!Аз си следя коментарите и снимките и ви завиждам искрено!
07.05.2011 at 22:11
Ама тоя сот не разбрах за какво ви е бил. 🙂
07.05.2011 at 23:13
@ Georgi, този въпрос са го задавали и много други хора, когато правя СОТ около даден палатков лагер. В случея нашият беше много „техно“, предвид пиратките, които се възпламеняваха при нарушение, но обикновенно вместо пиратки се слагат или рибарски звънчета или обикновенни дрънкащи предмети. Целта е за предпазване или сигнализиране за дребни животни или, не дай боже, за известяване за посещения в лагера, на недоброжелателни хора. Понякога, когато от външният свят те дели само платното на палатката ти трябва и някаква защита и сигурност, или поне предизвестяване… Това е идеята.
08.05.2011 at 18:04
А какъв е начинът на изработка на този „СОТ“? 🙂
09.05.2011 at 9:26
@ Sasho, има много начини за предизвестяване. Първо трябва да се определи периметъра на защита, може да е по-голям или по-малък. След това този периметър се „огражда“ с рибарска корда или друго здраво и тънко влакно, като се прекарва на височина около 25-30 см. от терена на разклонени клончета или нарочно забити такива. Между тези опори се поставят рибарски звънчета и при „нарушение“ те сигнализират. Задължително се оставя и един или повече проходи, които ги знаят само членовете от лагера.
В нашият случай, ние направихме СОТ-а малко по-технически издържан, като ползвахме ел.запалки и пиратки, но принципа е същият.
http://relax66.snimka.bg/friends/madara-16-17-04-2011g-v-111-kad-ra.586386.23110394
http://media.snimka.bg/8428/023110394-big.jpg?r=0