Започвам малка поредица от най-известните и практични концентрирани походни храни, доказали своите качества през времето. Тук няма да става дума за модерните MRE, които армията напоследък използва, както и други модерни продукти, намиращи се напоследък на пазара. Това ще са най-простите, естествени, и лесни за приготвяне концентрирани храни, които всеки може да си направи сам вкъщи. Първа е пиноли.

Много ранни хроникьори хвалят това изсушено, едро смляно царевично брашно, като най-питателната храна, която познават. В Нова Англия (New England), то е известно под името „нокейк“ (nocake), изопачено от индианската дума nookik. Уилиям Ууд (William Wood), който през 1634 г. публикува първото топографско описание на колонията в Масачузетс, споменава нокейка с думите:

„Това е индианска царевица, изсушена в гореща пепел. Пепелта е пресята от нея, след което царевицата е начукана и натрошена до брашно, което се съхранява в дълга кожена торба, привързана към гърба, подобно на раница, от която те си взимат по три пълни супени лъжици на ден.“

Роджър Уилиямс (Roger Williams), основателят на Род Айлънд, казва, че една пълна лъжица от това брашно, смесена с вода, го превръща във „много добра храна“. Роджър не потвърждава обаче, че така се получава достатъчно количество храна за едно хранене, нито уточнява големината на лъжицата си.

Във Вирджиния тази храна е известна под друго индианско име – рокахомини (rockahominy). За нея полковник Бърд (Byrd) от Уестовър казва следното:

„Рокахомини не е нищо повече от индианска царевица, изсушена без да се обгори, и стрита на брашно. Огънят (топлината) кара влагата да напусне семената, оставяйки чисто хранително съдържание. Тъй като полученият продукт е много сух, то е и много лек за носене, и е по-дълготраен при влажни условия. По този начин 2.5-3 кг от това животворно брашно са достатъчни на човек за много месеци, при условие, че го ползва пестеливо, и винаги го замества с месо, или друга храна, когато има достъп до такава. Както съм казвал, човек не трябва да се претоварва с провизии по-тежки от 4-5 кг, дори да е тръгнал за половин година в гората. Тази храна, и пушката му, ще го подържат в добра форма през цялото време, без ни най-малка опасност да пропусне дори едно единствено хранене.“

Моравският мисионер Хекуелдър (Heckewelder), в своята „История, обичаи, и привички на индианските нации“ (History, Manners, and Customs of the Indian Nations), описва как Лени Ленапи (Lenni Lenape), или Делауерите (Delawares), приготвят и използват тази запасна храна:

„Тяхната Psindamokan, или Tasmanane, както я наричат, е най-питателната и трайна храна, направена от индианска царевица. За целта се използва вида със синкави, сладки зърна, който те предпочитат за тази цел. Препичат я в гореща, чиста пепел, докато зърната се разпукат, след което ги пресяват и почистват от пепелта, и ги натрошават в хаванче във вид на брашно. Ако искат да я направят още по-добра я смесват с малко кленова захар.

Когато решат да я използват, те взимат в уста една лъжица от нея, навеждат се над реката или потока, и поемат вода, с която да я размесят. Ако, разбира се, имат купичка, или друг малък съд под ръка, те поставят брашното в него, и го смесват с вода в пропорция една супена лъжица брашно на 450-500 ml вода. Когато са в лагера си, те поставят малко количество от брашното в някое котле с вода, и го оставят да заври, като така получават гъста яхния.

С тази храна пътешественика, или воина, може да тръгне на дълго пътешествие или експедиция, и тъй като съвсем малко от нея е достатъчно за един ден, то няма да му се налага да носи тежък товар от провизии. Хората, които не са запознати с този начин на хранене обаче, трябва много да внимават да не поемат прекалено голямо количество наведнъж, и да не си позволяват да бъдат подлъгани и изкушени от приятния й вкус – повече от една, или две супени лъжици най-много, по всяко едно време, или в едно хранене, може да бъдат опасни, защото тази храна има свойството да се раздува в стомаха и червата, също както когато бъде варена на огъня.“

Някои от най-добрите американски ловци и войни са се доверявали на тази храна, когато са тръгвали на своите дълги ловни пътешествия, или по време на ускорени маршове, много по-изтощителни и дълги, отколкото може да бъдат понесени от един обикновен войник. Така са направили Люис и Кларк (Lewis and Clark) по време на своята забележителна експедиция из непознатият Запад. Днешните пътешественици, които планират експедициите и събират екипировката си в големите градове, и смятат, че ще трябва да ръководят малка армия от носачи и оръжиеносци през диви местности, ще направят добре, ако прочетат записките за това пътешествие, ако искат да разберат какво значи истинско първопроходство.

Разбираемо е все пак, че изсушеното и смляно царевично брашно е било използвано основно, или единствено като авариен запас, когато не е можело да се добие месо, или друга храна. Обикновено ловците по това време, (независимо бели, или червени), когато се намирали далеч от поселищата или търговските постове, са преживявали основно на „месна диета“, разнообразявана от ядки, корени, диви салати, и ягоди. Така е правел Boone през по-голямата част от първата си експедиция до Кентъки, така са правели и траперите от далечният запад по времето на Джим Бриджър и Кит Карсън (Jim Bridger and Kit Carson).

Смлените, изсушени царевични зърна са се използвали (и още се използват) от местните пътешественици в Латинска Америка, а понякога и от закоравелите планинари, „нашите съвременни предци“, в Апалачите. В някои части на Юга и Запада, препечената и смляна царевица се нарича „въглено брашно“ (coal flour). Индианците от Луизиана са му дали името „гофио“ (gofio). В Мексико е известно като пиноли (pinole).

Преди години T. С. Ван Дайк, авторът на „The Still Hunter“, и много други прекрасни творби върху спортовете на открито, публикува много практична статия за аварийните запаси от храни, която вече трудно може да бъде открита. От нея е следващия цитат:

„La comida del desierto – пустинната храна, или пиноли, както най-често я наричат, може да срита задника на всяка друга американска кондензирана храна. Това е единствената форма, под която можете да носите балансирано тегло и обем от хранителни вещества, с чиято помощ да преживеете, ако се налага, цели седмици, и дори месеци, без каквито и да било стомашни или чревни проблеми.

Нейният принцип е съвсем прост: Ако закусите само с каша от царевично брашно, и тръгнете на тежък преход, ще се почувствате гладен само след час-два, докато в същото време коремът ви ще е подут до болка. Но ако вместо да раздувате толкова много храната, като я варите на огъня, просто я смесите със студена вода, и я изпиете, ще поемете тройно по-голямо количество (говорим като качество, бел.прев.), за десет пъти по-кратко време. Няма да почувствате разликата по колана си, но ще я почувствате доста силно в краката си, особено ако носите тежка раница на гръб. Получава се нещо подобно на ефекта на сушените ябълки, но много по-добро. Няма я опасността от „пръсване“: храната се раздува толкова, колкото се изисква, при това не толкова внезапно. Вместо простата царевична каша, вие направихте закуската не само подходяща за пиене, но и определено по-добра.

Можете да направите тази храна лесно, като препечете до съвсем леко кафяво зърната, и ги смелите до такава едрина, че сместа с вода да става за пиене, без да наподобява консистенцията на пюре, както се получава при брашното. Добрата пшеница не е по-лоша от царевицата, дори може да е и по-добра, тъй като сместа става много добра. Обикновеният натрошен овес, запечен до кафеникаво във фурната, и прекаран през мелничка за кафе или подправки, е също толкова добър и лесен за приготвяне, като другите. Десет процента брашно от царевица за пукане, добавена към него, ще подобри толкова вкуса му, че децата ви ще го откраднат и избягат с него, ако не го скриете добре! Можете също така да добавите малко натурален шоколад за вкус, който от своя страна се комбинира много добре с царевицата за пукане. Трудно смилаемо?! На баба ви хвърчилото! Запомнете, че в това има „много пълнеж за цената си“, и карайте по-леко с него, докато не намерите своята „доза“.

Сега за приложението: Мексиканският пустинен скитник завързва малка торбичка с пиноли за седлото си, и тръгва на няколкодневен път. Това е една от най-лесните храни, в най-удобната за носене форма, устойчива на праха и пясъка, недостъпна за мухи и буболечки, както и за каквото и да било друго. Когато пътника намери вода, той размива няколко унции (1 унция = 28.35 гр., бел.прев.) в купичка (не съм ги измервал, но около четири (~114 гр.) изглежда достатъчно за среден на ръст човек), изпива ги за пет секунди, и е нахранен за следващите пет или шест часа. Ако има сушено месо, той може да го дъвче, докато бавно пътува, но ако няма – пак би успял да премине и през най-дългото пътешествие, и би го приключил силен и здрав, стига да има само достатъчно пиноли.“ – Shooting and Fishing, Vol.XX, p.248

Две препълнени лъжици пиноли могат да направят нормална „супа“, и ако нямате нищо друго, можете да я правите по няколко пъти на ден. С шепа стафиди, или парче сладък шоколад или кленова захар, можете да получите едно пълноценно хранене.

Но какви са реалните хранителни качества на това индианско изобретение? Според Бюлетина на Министерството на Земеделието на САЩ за хранителните стойности на царевицата и царевичните продукти (Washington, 1907), нещата изглеждат така:

* Останалите проценти са вода.

Смляната препечена царевица дължи своята енергийна сила не само на своята относително висока хранителна стойност, която се вижда от таблицата, но и в голяма степен на факта, че когато се изпие с вода, вместо да се сготви, тя се раздува в стомаха и дава комфортното чувство на ситост. И то не е измамно, както се получава при някои други храни с ниска енергийна стойност!

И като за финал, една рецепта и от мен, която лесно можете да изпълните вкъщи:

Продукти:

• 1 ч.ч царевично брашно (ако може от царевица за пукане)
• 2 с.лъжици кафява захар
• 1 ч.лъжичка канела

Поставяте царевичното брашно в широк съд (напр. тиган) на печката, и го препичате на умерена температура, докато стане кафеникаво. През цялото време разбърквате добре, за да не прегори. След това го пресипвате в друг съд, и го оставяте да изстине. Добавяте захарта и канелата, и разбърквате добре. Идеи за начините на употреба можете да откриете по-нагоре в текста.

По Х. Кипхарт