Кратък разказ със снимки за срещата ни в Странджа, до село Стоилово, провела се между 15 и 17-ти октомври.

Ясно и хладно октомврийско утро. Пътуваме с Галин, Роман, и Миро (Miro) към поредната форумна среща, която този път е в едно от най-дивите и безлюдни кътчета на България – Странджа. Срещата беше запланувана като „закриване на годината“, и тя наистина почти съвпадна с навършването на една година от провеждането на първият лагер-сбор. Подобаващо за случая, тя се очертаваше и да е една от най-многолюдните досега.

Пътят се вие през градове и селца, и уверено и спокойно наближаваме крайната си цел – местността Докузака, близо до село Стоилово, Малко Търново. Първите дъждовни облаци се появяват някъде към Бургас, сякаш за да ни напомнят за неблагоприятните прогнози на синоптиците. Не след дълго и първите пръски намокрят асфалта.

Навлизайки в границите на Природен парк „Странджа“, започваме да да пъплим по тесния, разбиващ вестибуларния ти апарат път за Малко Търново. Сигурно вече съм загубил тренинг в пътуванията с автомобил, защото успява леко да ми прилошее от него. Най-накрая, след пет часово пътуване достигаме до заветната полянка със заслона и водопада до него. Там вече ни очакват Жоро, Мишо, и Иван, дошли най-рано, както и току-що пристигналата пловдивска група – Драго, Слави и Ицо. Докато разговаряме и оглеждаме терена, се появяват и варненци – Владо, Жоро, Андрей, и Валя.

Ето тук вече, признавам си, всички успяха да ме изненадат приятно и неочаквано. Насъбраха се всички, Жоро идва до мен, и с думите „Ти май скоро имаше рожден ден? Това е един подарък от нас, форумците, за теб!“, ми подава небрежно увита и пристегната с ластик найлонова торбичка. Пакетчето е тежко, и веднага се досещам, че ще е нещо сериозно… особено когато някой подхвърли думата „neverlost“. Докато на ум прехвърлям възможните варианти за съдържанието, чувам как някой ме подканва – „Отвори го де, отвори го!“ – явно съм се позабавил повечко в притеснението и чуденето си… 🙂

Развивам торбичката, и в ръцете ми се озовава нож с хубава дървена дръжка, и масивна кожена кания – и двете очевидно ръчна изработка, при това добра. Докато го оглеждам внимателно, Жоро стои до мен и обяснява. Улавям думи като „Енцо Тундра“ (което после се оказа Баджър, но това няма никакво значение), „D2“, „желязно дърво“, „Ивеца“ и др. Ножът съвсем очевидно е добър, и със сигурност ще го доказва занапред! Благодаря ви, приятели! Наистина съм трогнат!

След тези моменти на вълнение (за мен със сигурност!), се ориентираме към устройването на лагера. Определено атракцията беше „разпъване на типи“, представена ни от Драго и Слави, и с асистенцията на хора от публиката. Сигурен съм, че са малко хората в България, които са виждали този процес на живо.

Забравих да кажа за избора на самото място за лагера. Първоначално то трябваше да бъде долината на Айдере, но когато се обадихме да уведомим управата на парка, от там ни съобщиха, че по същото време, на същото място, щели да се провеждат ловни мероприятия, които било вече късно да се променят. Госпожа Мария Димиева (PR на дирекцията на парка) взе присърце проблема ни, и ни обеща да намери подходящо място за провеждане на срещата – полянката до водопада в местността Докузака. Уговорката беше, че там няма да имаме проблем, стига да не обикаляме много из гората.

Та ето защо бяхме ограничени в избора си на място, и трябваше да използваме това. То имаше няколко основни минуса – не беше много широко, беше точно до водопада, и съвсем близо минаваше асфалтов път. Първото и последното не бях от особен проблем, защото пък успяхме да донесем лесно повече багаж, но водопада определено щеше да смущава нощния ни отдих с монотонния си, постоянен, и силен фонов шум. Но и с това се свиква! На поляната за сметка на това пък, имаше заслон с камина, който щеше да се окаже центърът на сбирката през оставащото време.

Някъде по същото време се повява и Васко с жена си – Ирена. Е, вече си имаме лекар – може спокойно да започваме със сакатлъците! 🙂 След хапване набързо, и разопаковане на багажите, се залавяме с едно от най-важните неща – събирането на дърва за огъня през дългата хладна нощ. За съжаление, скоро бяха валели доста дъждове, аи се намирахме в дол, така че сухи дърва практически нямаше. Можеше относително сухи да се намерят правостоящи, и ние такива и тръгваме да търсим. Все пак се очертаваше да подишаме доста дим…

Времето бързо напредва и вече е късен следобед – което ще рече, че имаме някой друг час светлина. Кой-знае какви задачи не да изпълним, затова се отадваме повече на приказки около масата. Откъм реката подухва хлад и влага, затова решаваме да „опаковаме“ заслона с платнищата, които много от нас носеха. Добре, че имахме и допълнителни, заради прогнозите за валежи. В заслона смятат да нощуват Бачо, Жоро, другия Жоро, Владо, и Валя. На палатки са Васко и Ирена, Галин, Роман, и Миро. Аз, Драго, Слави, Ицо, и Иван сме в типито, а Андро, като най-върл бушкрафтър – в подслон от найлон и пръчки отвън на полянката. 🙂

Разговорите около огъня и масата по традиция продължават до доста късно след полунощ. Аз, също по традиция, не успявам да остана до края им, и се шмугвам на топло в типито. Атмосферата там е доста „задушевна“, на моменти и „просълзяваща“, но тук май имаше сериозна роля и дима от влажните дърва, които се наложи да наредим концентрично около огнището, за да могат поне малко да изсъхнат, преди да ги хвърлим в него.

Събуждаме се рано, за да установим, че вън вали ситен, студен дъждец. И днес заниманията на открито май ще са ограничени. След закуската следват отново търсене и рязане на дърва, изработка на лъжици от дърво (това си е наша традиция направо), премерване на ножовете, показване на нови придобивки и умения, размяна на подаръци, както и нестихващите дискусии на различни теми. Васко изнася кратка лекция на тема „първа помощ при болежки сред природата, и походни аптечки“. Тя остава отворена и с очаквано развитие.

Дъждът продължава да вали, и дори да се усилва, а температурите започват да падат. В един промеждутък, в който ръмежът почти спря, успяваме да постреляме малко с лъковете, които сме донесли аз, Слави и Драго. В късният следобед, поради ангажименти, си тръгва варненската група. Малко преди това успяваме да си направим и общите снимки в пълен състав.

За съжаление, от дистанцията на времето, и развитието на събитията на няколко фронта, ми е трудно да спомена всичко, случвало се на тази среща, особено в подробности и в хронологичен ред. Да ме прощават останалите, и ако желаят – да допълват. Само мога да кажа, че от всякъде се чуваше смях, и можеше да се видят щастливи, усмихнати физиономии. 🙂

Нощта се очертава да бъде студена, затова в типито решаваме да назначим смени, в които да се редуваме да подържаме огъня. Доброволно тази отговорна служба бе поета от Ицо, който така усърдно я изпълняваше цяла нощ, че някъде към зазоряване всички се събуждаме плувнали в пот при температура около 21.5 градуса (при външна около, и под нулата), а той си спечели прякора „Термото“ (съкратено от Термостата). 🙂

Междувременно вън бе завалял сняг, и дори успял да понатрупа. Температурите бяха паднали още, и комбинацията студ-влага, не беше никак приятна. Мокрият сняг лепнеше по неопадалите още листа на дърветата, и ги привеждаше и изкривяваше до счупване. Близо до лагера се счупват няколко високи, дебели дървета, а от различни страни на гората се чуваше, че и други последваха тяхната съдба. Също така усукани, изкривени и смачкани осъмнаха и палатките на полянката.

Снегът продължава да вали, че дори се и усилва. Почти всички ни очаква дълъг път, затова след закуската направо се ориентираме към прибирането на лагера. Без все още да осъзнаваме ясно, се оказва, че сме в центъра на природно бедствие. Първи го разбират Слави и Драго, когато отиват да заредят бензин в Малко Търново. Малко преди техният ред токът спира, заради прекъснати далекопроводи, и бензиностанцията спира да работи. С почти празен резервоар те се връщат до лагера, и изпращаме Ицо и Иван с неговата кола, да търсят бензиностанция с ток.

Междувремено си тръгнаха Бачо и Жоро, както и Васко и Ирена. От тях научаваме, че положението въобще не е розово – непочистен път и много нападали дървета. Има и закъсали коли. След като видели обстановката, те решили да останат в хотелче в Малко Търново. В последствие щяха да прекарат там още ден в повече.

Иван се обажда, че е стигнал до Звездец, където също няма ток. Така било в почти цялата област. В Малко Търново обаче отстранили аварията. Драго и Слави отново отиват до там, и този път се връщат с пълен резервоар. Поизмокрени и намръзнали, успяваме да натоварим всичко, и някъде към 13:30 потегляме.

За щастие преди нас по пътя вече са минали доста коли и автобуси, и се движим сравнително бързо и лесно (предвид ситуацията!). Личи си, че са минали и групи по почистването, които са премахнали нападалите дървета. Избираме пътя през Звездец, защото бил по-добър. В това се уверяваме бързо, и след като се разделяме в село Маринка с Иван, Ицо, Слави, и Драго, вече без сняг, но по мокро и ветровито, бързо отпрашваме към Шумен.

Изненадващо за всички ни, успяваме да се приберем след около 4 часа път – с повече от час по-бързо, отколкото бяхме отишли! А после, като гледах новините, разбрах колко сериозна била обстановката в региона, и че направо сме си били късметлии да се приберем толкова бързо и безпроблемно – блокирани автомобили, без ток, сняг, преспи, ураганен вятър, пречупени дървета, преобърнати камиони – бедствено положение.

Та това беше накратко отчетът за тази, смея да твърдя, запомняща се среща! 😉 Повече снимки, видео, и впечатления от първа ръка, можете да прочетете в темата за срещата във форума.