С голямо закъснение – малко цветове и звуци от последната форумна среща, състояла се между 28-ми и 30-ти април, в района на Орлова чука, Русенски Лом.

Тръгваме към 11 и нещо, вместо в уговореното 10. Някои са имали тежка вечер. В колата сме аз, Жоро, Галин и Маца (съпругата на Галин). Маршрута е Шумен – Разград – Русе – Две могили. Пътуването е спокойно, като се изключат колоните от варненски коли, които после се оказва, че били букурещки, но кой да гледа целия номер :). За щастие, те не бяха в нашата посока.

В разговори и смях неусетно пристигаме на паркинга на хижа Орлова чука... е, не и без традиционното залутване съвсем близо до целта, когато решим да слушаме каката от джипиес навигацията. 🙂

Часът вероятно е към един и нещо следобед. Оглеждаме се за Жу и Цецо (efond). Те трябва да са пристигнали преди нас. Звъним по телефони – тц… извън обхват. Миро също трябва да е наблизо, но и той е извън обхват. По някое време Цецо успява да се свърже с мен. Прекъсва страшно. На пет думи хващам две. Разбирам само, че са слезли долу, за да огледат. Нарамваме и ние раниците, и тръгваме по пътеката.

От следващото обаждане разбирам, че са тръгнали срещу нас, да ги изчакаме. Намираме си открито местенце на скалите, с прекрасна гледка към каньона на реката. Бавят се. Решаваме да тръгнем пак надолу. След малко ни пресрещат  – Жу, Цецо и Миро. Миро довел и сина си, но той останал горе на паркинга. Слезли долу до реката без раници, за да потърсят едно изворче, но не успели.

Жу се консултира със свои познати по телефона. Разбираме, че са сгрешили дола, в който е трябвало да търсят. Случайно бях разглеждал картата на местността (все пак съм лагерувал точно тук преди около две години) и забелязах въпросното изворче. Не бях запомнил точното местоположение, но бях сигурен къде може да се намира – мястото бележеха две големи върбови дървета, които ясно забелязвахме отдалеч – явен знак за наличието на вода.

След кратко умуване, аз и Жу тръгваме пак надолу, за да намерим извора. Близостта на воден източник с питейна вода е ключов момент при по-продължителни бивакувания, особено с повече хора. Слизането е бързо и лесно по пътеката, и по част от стар каменен римски път. Пътьом минахме през мястото на отдавнашният ми зимен лагер – вече доста тревясал, но с още личаща си купчина камъни от огнището.

Стигаме до реката. През нея услужливо беше паднало като мост едно върбово дърво. Жу, Цецо и Миро вече два пъти бяха минали по него, така че е проверено. Клоните му бяха насъбрали умопомрачително количество боклук, основно от пластмасови бутилки. Грозна гледка, но не искам да отварям дума за това, че…

Жу винаги е казвала, че има проблем с равновесието при преминаването по такива препятствия. Аз пък се смятам за противоположност. Всъщност се оказва, че тя съвсем не се справя зле, а аз – че съм загубил доста от някогашните си умения. 🙂 Елемента „без право на грешка“ (все пак съм окичен и с фотоапарати и телефони), си казва думата. Реката е мътна, студена и кална, а дървото е тясно и осеяно с млади издънки и наноси от боклуци. Дълбочината е от 1, 5 до 2 метра, и никак не ти се ще да цопнеш във водата. Както и да е, помагайки си, успяваме да преминем на другия бряг.

От тук към изворчето ни води едва забележима пътечка. Всичко е обрасло във висока трева и коприва, а под слънчевите лъчи тежката влага от изпаренията превръща обстановката в нещо като сауна на открито. Вървим под дърветата, прескачайки по някое друго паднало през пътечката дърво. Дори забелязваме маркировка! Стигаме и до рекичката, която води началото си от въпросното изворче. Вървим по нея и най-накрая го откриваме – сгушено под няколко големи камъка в подножиет на склона, скрито в сянката на дърветата.

Местните го наричат „Римското кладенче“, и явно е древно. Представлява нещо като дълбока каменна купа с вода, на дъното на която извиращата струя вода създава малко фонтанче от пясък. Почиваме си за кратко в прохладната сянка и по идея на Жу тръгваме на запад по реката, за да намерим евентуален път откъм село Пепелина, по който да могат да слязат и колите.

Селото трябва да е близо, но вървим с бърз ход вече почти час. Слънцето  прежуря. Влажно и горещо е, а вода за пиене почти нямаме. След този завой, след другия… Дали не го подминахме?! Поне гледките на отвесните скали са красиви. Пътят е черен, почти обрасъл с трева, но е проходим, с изключение на няколко съмнителни участъка. Точно заради тях преосмисляме ситуацията, и решаваме да се върнем обратно. Може би пътят щеше да се окаже неизползваем. Обаждам се на останалите, които вече доста бяха ни почакали, да взимат багажите, и да слизат надолу към реката, а ние с Жу тръгваме със същото забързано темпо по обратния път.

Вече вкъщи по картата става ясно , че почти сме стигнали до селото. Отказали сме се на някакви си 200-300 метра от него. Като власите на Дунава… 🙂 Е, поне разходката беше добра…

Пристигаме при дървото-мост преди останалите. След малко и те се задават – окичени като шерпи, пухтящи от жегата и влагата. Някои носят по две раници, други – големи бутилки с вода. Самото преминаване по дървото, вярвам, си беше преживяване за повечето от хората, но благодарение на решителността и изключителното равновесие на Миро, всичко минава без инциденти.

И отново по същата пътечка през тревата, под дърветата и край рекичката, завеждаме групата до Римското кладенче. Тук следва лека почивка, но единодушно не харесваме мястото – прекалено усойно, ветровито, и обрасло с коприва, затова се прехвърляме на една широка зелена поляна, недалеч от него, до реката.

Часът сигурно наближава 6-7 вечерта, така че набързо се заемаме с разпъването на палатките и устройването на бивака – огнище, събиране на дърва и т.н. На здрачаване запалваме и лагерният огън. Идва време за хапване, пийване и сладки приказки около него. В атракция край огъня се превърна пилешкото чеверме, което Цецо, с помощта на Маца и Галин, успява да спретне, та да може ние да поточим лиги някой друг час около него. 🙂 Има си дори и манивелка, която почти всеки с удоволствие малко повъртя.

Пилето е готово късно вечерта, и тези, които умората не надви, и още са край огъня, успяваме да се насладим на вкуса му, още докато е топло. Аз лично трудно ще се сетя някога да съм хапвал по-вкусно пилешко. 🙂

Може би час след полунощ вече всички сме се оттеглили в палатките. Притеснявам се за неравната земя, но явно така съм улучил бабунките, че те идеално следват линиите на гръбнака ми. Чувствам се отлично – рядкост, когато става дума за спане направо на земята.

Навън става доста хладно, пада тежка роса, и вътрешността на еднослойната палатка се покрива с капки кондензирала вода. На мен обаче мие топличко в чувала, и започвам да се унасям. Точно под надуваемата ми възглавничка обаче, плитко под повърхността, явно се намира галерия или камера на мишки или къртици, защото ясно чувам писукането и скърцането им. Удрям отвреме-навреме с юмрук по земята, и накрая те поутихват, а аз  заспивам.

Утро е. Будя се от стъпки в тревата. Миро, който е закарал Жу до гарата, за да отиде на работа, се завръща. Решил е да се пошегува, и извиква: „Лични карти за проверка!“. На мен ми става смешно, но ако съдя по учудения поглед на Цецо, с който бяхме в една палатка, явно е прозвучало убедително. После разбираме, че така го е приела и Маца.

Утрото е свежо, с ярко слънце, тежка роса, и наситени цветове. Един по един се измъкваме от палатките. Сутрешна закуска с пържени на примус мекици, чай, кафе… Още няма 10 часа, а слънцето прежуря. Уцелихме рекордно топли дни за това време на годината. В каньона и вятъра е по-слаб. Няма да се мине без навес. В палатките е вече сауна.

Имаме две свободни платнища 2 на 3 метра, и с помощта на двете буш-кресла, които Галин направи предната вечер, малко въжета и колчета, правим импровизирани тенти, които ще ни спасят от жарките лъчи. За съжаление, жегата се оказва основният враг на тази среща, и не ни дава много варианти за дейности на открито. Основно се крием под сянката на платнищата, и се отдаваме на разговори и дребни занимавки. Аз започвам да правя лък от едно парче леска, за сина на Миро – Митака.

В ранният следобед пристигат и Владо с негов приятел – Тео. С тях се връща от работа и Жу. Към 16 часа пък си тръгва Цецо.

Бавно и сигурно слънцето се спуска  към северният ръб на каньона, и скоро сянката покрива лагера. С нея веднага повява хлад. Лагерът се оживява, огънят отново пламва, а над него се окачват котлетата за готвене. Отново приказки и смях до късно, когато звездите греят ярко, а тревата се покрива с тежка роса. С приятели край огъня е винаги хубаво.

Събуждам се от светлина в палатката. Съмва се. Навън пеят толкова много и различни птици. На тънката граница между дрямката и разбуждането си представям, че е ранно мезозойско утро – светът на динозаврите. Сигурно и тогава толкова много и различни гласове са приветствали изгрева – летящи, пълзящи, подскачащи, бягащи… А и нали единствените оцелели до наши дни динозаври са именно птиците!

След като лагерът се разбужда и привършваме със закуската, решаваме от рано да започнем със стягането на багажите – път ни чака! Навесите се свалят, палатките се прибират, раниците се пълнят, а всички следи от бивака се прикриват – сухите дърва, огнището, колците… Само остава утъпканата трева, но съм сигурен, че след първият дъжд и тя вече си е била пак същата, както преди да бъдем там.

Нарамили тежките раници, вървим в индийска нишка през дълбоките треви, под вече парещите слънчеви лъчи. Не след дълго достигаме и до основното препятствие (бих го нарекъл даже атракцията), на целия маршрут – падналото през реката дърво-мост. Минавам първи. С раница… По-трудно е, отколкото си мислех. Изместеният център на тежестта и инертността на раницата ме карат да се чувствам така, сякаш никога не съм вървял по паднало дърво.

Криво-ляво, само с едно по-сериозно залитане, успявам да стъпя на отсрешния бряг. След мен Владо и Миро се справят сякаш по-добре. Всъщност Миро чисто и просто си върви. 🙂

Тъй като с раници очевидно е по-трудно и по-бавно, решаваме да направим нещо като тролей за тях, който да служи и като опора за преминаващите по дървото. Снаждаме две по-дълги и здрави въженца, намерени в раниците, и форсирането започва! Ето клипче за протокола. 🙂

Преминали благополучно на другия бряг, тръгваме бавно да пъплим нагоре по пътеката. На едно-две места спираме за кратки почивки, защото в жегата си е трудно. Някъде около обяд сме вече на поляната пред хижа Орлова чука. Празничният понеделник е събрал теферичлии от околността – хора, за които едва ли пребиваването сред природата е често, и в малките изключения то е вероятно „защото така е модерно“.

Като казах „модерно“ – да, можеше да се видят модерни майки, бащи-тежкари, разни „гъзета“ с нови маратонки и фланелки… абе хора, които ни гледаха със странното недоумение „Абе тия с къф акъл са? Не знаят ли как се почива?!“  Но, това е една друга тема… 🙂

Забавляваме се с репликите на децата на полянката:

“ – Ей, ей… вижте! Туристи!!!“

“ – Ходили са да събират боклук…“ (носим си нашия)

“ – Лельо, вие защо вървите?!!“

Миро със сина си и Жу тръгват първи, след тях Жоро, а аз, Галин и Маца си тръгваме с Владо и Тео, които ще ни оставят в Шумен на път за Варна. Тъй като решаваме да минем по по-пряк път, прибирането ни се проточва малко, защото той се оказва в доста лошо състояние – не е учудващо защо е толкова малко използван. Гледките обаче бяха сякаш от ранния комунизъм. Като завръщане в миналото. Дори не подозирах, че има подобни места в региона. 🙂

Та така – към 7-8 часа вечерта си бях вече в къщи. До нови срещи!

Още снимки, видео, и разкази от присъствалите на срещата – в темата във Форума.