Да, поемам… Защо пътешествие ли? Ами смятам, че усвояването на това умение, и изкуство, ще си е цяло пътешествие, преминаващо през много трудности, стръмни участъци, препятствия и задънени улици. Предполагам ще е и дългогодишно. Надявам се въпреки това, накрая да достигна успешно целта. 🙂

През изминалите години съм имал някои плахи опити да изпробвам научените на теория техники – къде по-успешно, къде не… Досега успеха ми явно повече е зависел от късмета, и щастливата случайност … е, и на значителното количество теоретична подготовка, предполагам. 🙂 Реших да променя това, като най-накрая се захвана по-сериозно с проблема.

Основният проблем, (както и на повечето напъри предполагам), е наличието на качествен материал, при това в големи количества. Успях преди месец да си донеса някое друго парче кремък от брега на Дунав (250 км 🙂 ). Не беше кой-знае колко, но можеше да се започне с него. В процес съм на издирване на находища с добър материал, които да са по-близо до дома.

Какви са ми първите впечатления след едноседмично трошене и люспене, и няколко килограма кремък, направени на чипс:

Теорията и практиката при флинтнапинга са две различни неща! Не можеш нито без едното, нито без другото. Не, не че теорията не се потвърждава в практиката – напротив! Просто тя няма да счупи камъка вместо вас. Теорията ти помага да разбереш принципите и положенията, да научиш за техниките и приложението им, но истинската част започва, когато минеш към практиката. Тук всичко опира до физическото усвояване на техниките – стабилност, ъгли, сила на удара, траектория на движението и т.н. и т.н. Нещата не са толкова прости, както изглеждат на схемите. Трябва сам да се погрижиш за променливите, за организирането на платформите, гребените и другите важни подробности. Трябва да автоматизираш движенията, да натрупаш мускулна памет. И много добре разбираш, че точно ония подробности, които си смятал за прекалено дребни и не толкова важни, често се оказват разликата между успеха и провала.

Това (флинтнапинга) май ще се окаже най-трудното нещо, което съм се опитвал да усвоя като умение. Мога да го сравня с нещо като игра на шах – мислиш доста ходове напред. Грешките трудно се поправят, често дори не могат – премахнатото не може да се върне! Концентрацията е голяма, използваната сила – също. Болките в пръстите, китките и предмишниците не са от най-безобидните. Бързането не те докарва бързо до никъде …освен до бързо натрупване на купчина безполезни отломки и безформено парче кремък в ръката.

Още едно неудобство – начинаещият има нужда от МНОГО материал! Казват, че опитността на напъра не се измерва с времето от което се занимава с това изкуство, а с килограмите натрошен материал. Е, аз определено смятам, че няма да се размина с по-малко от една каруца. 🙂 Хубавото е, че колкото по-умел ставаш – от толкова по-малко материал ще се нуждаеш, защото успехът ще е все по-гарантиран.

Иначе самото занимание е много запалващо и поглъщащо. Идеално е за разпускане (като изключим усилията и болките, разбира се 😉 ), защото от съзнанието ти изскачат всякакви други мисли. Обикновено приключвам след като по някое време усетя, че е станало прекалено тъмно, и не виждам добре. Или когато жена ми ме извика, че съм се забравил. 🙂 Не мога да усетя как са отминали няколко часа.

Не може да се каже, че съм постигнал някакъв сериозен видим напредък за тия десетина дни, ако се съди по парчетата на снимките. Това обаче, което не се вижда на тях, е че осъзнах и усвоих някои неща, за които разбирам, че наистина е трябвало практически опит. Парчетата, показани на снимките са по-скоро резултат от изпробване и усвояване на различни техники и трикове, а не претенция за нещо завършено. Дори в момента някои от тях изглеждат по съвсем различен начин, защото съм продължил с упражненията си върху тях.

 Кой знае – след 5-6 или 10 години (дано меракът ми остане!), може и аз да успея да нарека себе си „добър напър“?! 😉