Наскоро във форума се появи тема за събиране на мед от диви пчели. Това си е бушкрафт умение и занимание, практикувано навсякъде по земното кълбо, където има диви медоносни пчели. Спомних си, че съм чел някъде за метода, който са използвали нашите дядовци някога. Реших да го издиря, и публикувам тук.

Като начало малко теоретични постановки:

Диви медоносни пчели у нас реално няма. Това всъщност са подивели рояци на питомната медоносна пчела, които са се изплъзнали по някакъв начин на пчеларите във фазата на роене на пчелните семейства. Такива рояци-бегълци си намират подходящо място сред природата – хралупи, скални ниши и т.н., където организират своя „кошер“, правят восъчни пити, и ги пълнят с мед. Вероятността обаче, да преживеят зимата, е малка.

„Работният периметър“ на пчелите работнички е площ с радиус до 3 км, като обикновено е дори по-малък – 1-2 км. Те не ходят да събират нектар и прашец  по-далеч, което ще рече, че ако видите медоносна пчела някъде из горите или полята, то кошера й е на не повече от 3 километра от вас. Ако в този периметър няма селище или пчелини – бинго!, имате си работа с диви пчели.  В периметъра на кошера също трябва да има източник на питейна вода, което е много важно за пчелите.

След като сте уверени, че сте попаднали на диви пчели, остава само да ги проследите обратно до кошера им. Тук идва цялото майсторство. За него ще стане дума в цитата по-долу (със съкращения). Той е от разказа „Мед от диви пчели“, публикуван в сборника разкази на Ради Царев, озаглавен „Дивите ми приятели“ (който, между другото, е много приятна книжка, която намерих случайно захвърлена на една ограда).

 

Свалих натежалата раница на тревата, извадих от нея изтърканите и потъмнели от времето захлупци, леката сива кратунка, надупчена нарядко с шило, делвата с дупките на гърлото, през които бяха прекарани връвчици за носене, мастиленото шишенце с бяла блажна боя и привързаната за него тъничка четчица от водни бои и ги подредих да ми бъдат подръка. После взех кратунката и пристъпих към най- близкия лопен.

Върху едно от цветчетата жужеше нетърпе­ливо подранила пчела, цялата напрашена в жълто. Поста­вих отвора на съда близо до насекомото и с точен удар на показалеца го съборих вътре. Повторих това пет пъти, сло­жих плоската дървена запушалка на дупката и се върнах при малкия си лагер. Тук събрах набързо полуизсъхнали треви, кафяви стъбла повехнала дива цикория, зелени листа от близкия трънкосливов храст, натъпках всичко в нащър­бената делва и го подпалих с късче хартия. Във въздуха се вдигна тъничка сива струя дим, която затърси колебли­во път към светлото небе.

После отчупих сухо стъбълце от недорасла метличина и отворих захлупците, в които бях разредил мед с вода. Потопих клечицата в гъстата течност и поднесох влажния крайчец към една от дупките на кра­тунката. Най-близката пчела, която се въртеше раздразнено в неочаквания затвор, се залепи за лакомството и започна да смуче, упоена от наслада.

След като нахраних всичките пет пленнички, доближих делвата до кратунката и я опуших внимателно, колкото на­секомите да доловят дима. Потопих четчицата в боята и из­вадих запушалката на отвора. Първата пчела запълзя към вратичката, прелази през ръба и точно в този миг докоснах с върха на четчицата нейното телце между крилата. Насе­комото се напрегна и излетя, но на гърба му остана бяло петънце. Успях да бележа четири пчели с боята, а петата се измъкна недосегната, тъй като беше по-пъргава от дру­гите.

Проследявах с поглед полета на насекомите. И петте пчели са насочиха на север към подножието на планината. Те изчезваха зад храстите, където минаваше планински по­ток, раздрал лъкатушно гръдта на платото. Занесох вещите си близо до брега му, поставих димящата делва върху пло­сък камък, обрамчен с буйна растителност, и до нея поло­жих празната кратунка с отвора нагоре. Сега трябваше да чакам търпеливо, но се получи друго.

 * * *

 Понесе се отново жужене, което се засилваше, приближа­ваше се. Над кратунката се виеше пчела. Тя кацна върху ръба на отвора и по­лази без колебание навътре. Скочих на крака, наведох се и надникнах през дупката. На гърба на насекомото се белее­ше петънце — не бях направил грешка, умението на дядо не беше потънало в забрава, бях го възкресил като по чу­до в този тъй хубав ден. Посегнах с разтреперани пръ­сти към пръчицата и веднага започнах да подхранвам пче­лата. През това време долетяха и нейните посестрими. Из­минали се бяха тридесетина минути от отлитането им. Хра­лупата, в която дивите пчели бяха изградили питите си, сигурно се намираше доста далеч, но имаше време до залез слънце.

Пчелите се нахраниха и полетяха пак обратно. Този път отбелязах по-сполучливо посоката на летежа им и се преме­стих по-уверено до следващото препятствие. Подхранвах на­секомите, добавях листа и треви в делвата, за да им пома­гам да намерят кратунката със струята дим, вървях на­пред от място на място.

 * * *

 Стоях до група остри скални върхове, които се подаваха от почвата подобни на гигантски зъбци на гребен. От кратунката към горския кошер се беше обра­зувал истински въздушен мост. Две гъвкави вериги от доли­тащи и отлитащи пчели, сякаш изстрелвани от срещуполож­ни картечници, летяха като дребни жълточерни куршуми.

Хралупата се криеше нейде в китката великански буки, чиито гладки тъмносиви дънери се издигаха от скалите ка­то дялани от мрамор колони на древен храм и поддържаха върху себе си зелени сводове от облаци лъскави листа.

* * *

 Победил бях в това безкрайно дълго дебнене и преслед­ване — другия път трябваше да водя с мен и децата си, — не биваше да бъде забравено старото майсторство.