При последното ми гостуване в Никопол (малко след Нова година), както обикновено не пропуснах и да се разходя малко по брега на Дунав. Измежду многото късове кремък, разхвърляни по брега, вниманието ми беше привлечено от ето това малко парченце, което видимо се отличаваше от останалите.
То имаше някакъв розово-червен оттенък (необичайна окраска за местните сиво-кафяви кремъци), а отчупените повърхности бяха някак си по-лъскави от тези на обичайно срещащите се кремъчни люспи. Разгледах го по-внимателно, и с беглия си опит във флинтнапинга предположих, че парчето носи следи от вероятна човешка намеса във формирането си. Затова го прибрах в джоба си.
Бях забравил за него, докато тия дни, покрай преместването на доста багаж из къщи, то отново не попадна пред очите ми. Търкаляйки го из дланта си в ума ми изплува факта, че при термична обработка повечето кремъци, ясписи и други силикатни минерали променят цвета си, и им избиват розови, червеникави и керемидени краски. Възможно ли е? Да – мисля, че това обяснява доста неща…
Първо кратко отклонение за термичната обработка на силикатните скали:
Термичната обработка на материалите за флинтнапинг представлява контролираната употреба на висока температура (традиционно огън), с цел подобряване на техните работни качества. Това свойство се обяснява с промяна на строежа на самите минерали, които обикновено са изградени от фини кристалчета (криптокристалинна структура). Високата температура успява някак си леко да разтопи тези кристалчета, правейки спойката между тях по-добра, което от своя страна повишава хомогенността на минерала. В следствие от това той започва да се цепи по-лесно, изисквайки прилагането на по-малка сила за отлюспване, люспите са по-правилни, а новообразувалите се повърхности са по-лъскави и наподобяващи тези на стъклото. Често тези промени във работните качества на минерала са съпътствани и от промяна на цвета му. Най-ранните свидетелства за термична обработка на кремъка датират от средата на Каменната ера.
И отново на въпроса, който си зададох – възможно ли е това парченце кремък да е термично обработвано преди много-много време?! – Защо не? Цветът му е точно розовеещ – нетипичен за скалите в района. Повърхностите на отчупените люспи са доста гладки и лъскави, докато тези на местните необработени кремъци са малко по-груби.
По страните му вървят паралелни белези от люспи, които практически няма вероятност да са се образували ей така от само себе си при случайни удари, а най-вероятно показват употребата на инструмент и премислена стратегия.
Единият ръб на парчето сякаш пази белези от употребата му като режещ или стръжещ инструмент, макар разбира се, да е възможно да са се появили и при случайните сблъсъци с други твърди материали (но ако пък е така, защо са концентрирани само по единият ръб, и почти липсват по другите?).
Не знам дали местната палеолитна култура е прилагала термична обработка на кремъка, но пък какво пречи и парченцето да е довлечено от реката от много по-голямо разстояние?!
Вероятно категорични отговори на тези мои подозрения може да даде само опитен археолог, но пък си съществува и вероятността да съм прав! 😉
24.07.2013 at 11:44
Честно казано не знам у нас кой се занимава (и дали има въобще такъв в България) с трасология на оръдия на труда, т.е. изследване по следите върху оръдието какво е правено с него. Такъв археолог би могъл да каже дали е обработвано парчето и как.
Иначе при обсидиана има една техника, при която заготовката се нагрява на огън и се капят капки студена вода, при която (при подходящ ъгъл на капането) се отлюспват парченца и така се оформя остието.
24.07.2013 at 12:23
Black Wolf, за съжаление цитираната от теб техника за обработка на обсидиан (и въобще на кремъци и подобни скали), е един широко разпространен мит, който почти всеки експерт в областта на флинтнапинга съм забелязвал да развенчава. Ако имаш конкретни материали, които го описват – ще се радвам да ги прочета. Но аз лично смятам, че е невъзможно (говоря за предвидимите резултати), и бих искал някой да ми го демонстрира! 😉
29.07.2013 at 12:37
Прилича на кремък от диканя. Малко ми е трудно да преценя по снимките, но тези кремъци от диканя, които съм виждал наживо изглеждаха по много подобен начин. И имаха абсолютно същия цвят.
Може би не е зле да проучиш дали при правенето на дикани се е ползвал изпечен кремък.
29.07.2013 at 13:27
Да, наистина напомня на кремък от диканя. Не отричам, че може и да и бил такъв, но аз също съм виждал много такива, и мисля че този е малко по-различен. Кремъците от диканя са се правели с най-простата техника на отлюспване – директна перкусия, или т.нар. „твърд чук“. Евентуално може и някъде да са се изхитрили да ползват индиректна перкусия – все едно да използваш секач, по който да удряш. Два от белезите по парчето обаче ме карат да мисля, че вероятно тук е използвана и по-напредналата техника на отлюспване с натиск (preasure flaking) – те са доста приличащи си, и са дълги и паралелни един на друг.
П.П. – Всъщност с голямо удоволствие бих наблюдавал някой стар майстор да прави кремъци за дикани. Много ме интересува наистина каква техника са ползвали, и какво евентуално би ми казал като опит от работата си с камъка. За жалост, мисля, че едва ли има вече някой такъв сред живите. 🙁
30.07.2013 at 5:03
Да, прав си. При диканята едвали е необходима кой знае каква прецизност в оформянето на кремъчното острие, така че звучи логично да са използвали по-прости методи в сравнение с това, което е нужно за един кремъчен нож, примерно. За съжаление, в днешно време може най-много да се намери някой, който като дете да е наблюдавал как се правят дикани. Не вярвам в България да съществува диканя, изработена след 1950та година. Иначе, това е вероятно най-дълго оцелялото кремъчно оръдие на труда по нашите земи. 🙂
17.11.2013 at 19:59
Специалисти по кремък и трасология съответно има много малко в България, доста неща в тази сфера са тотално неразработени. Иначе, да, изглежда като работна повърхност, по-скоро случайно подбрано парче, за да се свърши нещо, и после да се захвърли. Що се отнася до термичната обработка, наистина изглежда така, като това може да е било и неволно: пожар, камъкът е бил ползван в огнище и т.н. Най-интересни са следите по горната повърхност, определено изглежда като повърхност на ядро за малки пластини (индиректна перкусия). Най-вероятно, това е парче от ядро, отпадък от производство, с вторично използване(може би) След като находката е без контекст, би могло да е от по всяко време на каменната епоха, че дори и до по нови времена.
07.01.2019 at 13:21
Роден и израсал съм в с. Крива река Шуменска област, където, по думите на възрастни хора, единствено в България и дори на Балканите са се добивали и обработвали кремъни. Това продължи, мисля, до към 1948-50 гг. Спомените ми за това са живи, защото съм роден през 1934 г.
Кремъните се добиваха основно в местността Чакмаклък, наречена така по турското название на кремъните – чакмакташъ, коята заемаше съвсем южните окрайнини на Лудогорското плато. Сутрин десетки хора се отправяха към чакмъклъка, изкачвайки 250-метров хълм . Горе всеки си имаше своя „мина“ – траншея 1х2 м. И дълбочина 2 – 4 м. до достигната жила от кремъни, които се наричаха молози, разположени в червена глина. Извличането им от жилата ставаше с копач с изострен и извит като човка на орел връх. След като бъдат добити достотъчно молози за оброботка през деня, човекът излизаше, сядаше на сянка под близкият дъб, бук, липа или габър и започваше „чукането“. Така се наричаше на българси тази операция по отлюспването на късове, подобни на нож. Чукането ставаше с чукче колкото детско юмруче с два изострени върха, които се клепеха през ден, два.Надвечер с изчуканите кремъни се пълни торба от овча кожа, нарамва се и се отнася в селото, където се продава на един от няколкото местни изкупвачи. От тях стоката беше изкупувана от търговци-турци от Родопите, които нашенци наричаха Кърджалии.Тогава от стари хора съм чувал, че търговци са пристигали и от съседните ни страни и дори чак от Украйна. По времето, което аз помня, кремъните се изпозваха само за дикани, каквито до колективизацията притежаваше всеки селянин. За децата тогава една от най приятните атракции беше возенето върху диканята по време на вършитба. Десеттината огромни купчини от кремъчни отпадъци в селото бяха доказателство, че добивът и обработката на кремъни тук е продължавало векове.
07.01.2019 at 13:25
Твърде интересна информация, Желю Железов! Благодаря, че я споделихте!