Още в началото на моето „блогване“ бях написал публикация със заглавие „За шипки!“. Колко време мина от тогава? Пет години!!! Ето дойде време за неин римейк (поздрав за любителите на чуждиците 😉 ). Разбира се, с някой (съществени) разлики!

Този път помагач беше големият ми син. Тогава на годинка и нещо – днес на шест и толкова!

Брането на шипки е бодлива и болезнена работа, така че той не задържа много над нея, и предпочете да тича по поляните, да се спуска по дупе по баирите, и да цапка с пръчки в локвите, но като за първи път беше абсолютно достатъчно! Дори успя да се сдобие с няколко убождания и одрасквания, които с гордост ми показваше. 🙂

Годината беше наистина добра за шипките. Храстите бяха отрупани, и по-голямата част от времето прекарах обикаляйки около един-два по-големи, които в началото се чудех дори от къде да подхвана.

Трънките и глогът също не бяха по-назад…

Уморени от брането, решихме да си организираме един мъжки бой с папур, чиито глави по това време на годината са напълно узрели, и се разпукват и при най-малкият удар, вдигайки във въздуха огромни количества пух. Добре, че я нямаше мама да ни види! 😀

 

Бойното поле бързо беше погълнато от облак подобен на сняг пух, който се лепеше и влизаше навсякъде, и застилаше всичко наоколо. Но пък въодушевлението, че няма кой да те спре или да ти се скара, макар да вършиш такава голяма „беля“, даде толкова енергия на малкия, че после ми беше трудно да го успокоя и накарам да спре. 🙂

По земята се образуваха „преспи“ пух, който вечерният бриз подхващаше и вдигаше на облаци във въздуха.

Междувременно слънцето опря хоризонта, и всичко се обля в топла оранжево-жълта светлина. Вечерта беше също толкова топла и хубава, както преди 5 години. Успях да направя няколко хубави снимки.

И залезът беше страхотен! Дори спряхме да му се полюбуваме на път за вкъщи…

Помощникът определено беше доволен от разходката! 🙂

А ето и втората съществена разлика, която се случи в последвалите дни. В онзи далечен ноемврийски ден бях написал, че „ще изчакам жените да направят мармалада“. Този път взех нещата в свои ръце! Няма да се излагаме я! 🙂 Мармаладът беше направен изцяло от мен: бране на шипките, варене, размачкване и претриване, прецеждане през тензух и сгъстяване! (Обяснимо защо снимки от процеса няма, освен от не толкова лепкавите фази 🙂 ).

За удивление на всички (дори за мое!) резултатът беше отличен! Особено като за първи път! Това си проличаваше по дългото „Ммммм…“ което издаваше всеки, след като отхапе първата хапка от филията. След това обикновено добавяше „Също като едно време…“.

Да, и аз си го спомням такъв… истински (май вече е модерно „био“) домашен шипков мармалад! Като от детството! Струва теглото си в злато! Май брането на шипки ще се превърне в една есенна традиция! 🙂