Толкова нещо изписах за мокотаугана. Щеше да е срамно, ако не бях си направил един, и не бях го изпробвал. Ето в следващата публикация ще опиша най-основните стъпки при направата и заточването на мокотаугана. Паралелно с това ще показвам и как аз съм се справил с задачата. 🙂

Как се прави Мокотауган (Извит нож)

Острието

Острието на мокотаугана, както писах вече в предишните си публикации, може да се направи от много различни метални предмети и инструменти. Такива са дървообработващи инструменти, триони, кутери, ножовки, пружини, ресори, и т.н. Една от подходящите стомани за това е L6, от която често се правят дискови и лентови триони за дърво. Един от най-често използваните за направата на мокотаугани предмети обаче, е пилата (за дърво или метал).

Ако решите да си направите мокотауган от пила, то намерете такава, която е с дължина от 20 до 25 см, и ширина около 19 мм. Най-общо стъпките са следните:

1. Нагрейте пилата до черешово червен цвят (около 1250 градуса). След това я оставете да изстива бавно (най-добре увита в азбестова вата или пепел от огнището). Това ще разкали (отвърне) стоманата, и ще я направи по-мека и лесна за по-нататъшна обработка.
2. Изпилете „зъбците“ на пилата, докато повърхността й стане гладка. Ето защо пилите с по-фини зъбци са по-подходящи в случая.
3. Направете първоначалното заточване на ножа. То е едностранно. Поставете пилата под около 40 градуса и пилете, докато ръбът стане почти остър (малко под милиметър дебелина).
4. Извийте върхът на острието в желаната за вас форма. Формите са най-различни, и зависят от приложението на самият нож. Извиването може лесно да стане около рогът на наковалня, или около два болта, стегнати в менгеме. Примерно стягате върха между двата болта и извивате острието (около режещият ръб), докато придобие желаната форма. Може също да направите предварително форма от дърво, около която с дървен чук да огънете острието чрез чукане.
5. Острият край на танга (дръжката) на пилата завийте под прав ъгъл, в посоката на извивката на острието извивката на острието. Някъде можете да срещнете указания, да го направите в противоположната посока, като после дръжката се поставя по по-различен начин. Аз обаче предпочитам този.
6. Закалете острието като отново го загреете до черешово червено, докато загуби магнитните си свойства. Можете да пробвате това, като с клещи хванете малък магнит, и го допрете до загрятото острие. След това потопете горещото острие в някакво масло (машинно, олио или зехтин).
7. „Отвърнете“ леко острието, като го поставите във фурна при температура около 200-250 градуса за около час, след което го оставите да изстива бавно, в продължение на цяла нощ.

Понеже не успях да намеря необходимата стомана, а и засега нямам всички необходими ми инструменти и удобства, за да се справя сам, реших да поверя изработката на първия ми мокотауган на майстор. Моето острие го изработи Дядо Благо, на напълно прилична цена. Приблизителните размери взех от извитият нож на Рей Миърс, който той използва в последната си поредица „Northern Wilderness“. Не знам точната стомана, но се уверих, че е достатъчно твърда, че да ми заобли зъбците на една от ножовките, с които се опитах да отрежа част от върха, понеже нямаше нужда да е чак толкова завит. 🙂

Дръжката

Принципно за целта е идеално парче клон, което е с подходящата извивка. Правата част трябва да е малко по-дълга от ширината на четирите ви пръста, а извитата (обикновено под ъгъл между 30 и 45 градуса) част – между 5 и 7 см, в зависимост от ръката и предпочитанията ви. Първоначално бях намерил подходящо парче суха трънка, от която да направя дръжката. Издялах я грубо, но беше вече късно, и я оставих за довършване на другия ден. На сутринта разбрах, че за съжаление цялата се е нацепила, при това лошо. Явно е съдържале прекалено много влага в себе си, и бързото изсъхване я е нацепило.

Понеже не ми се търсеше нова, която се налагаше и да суша, направо намерих една дъбова цепеница от дървата за огрев, и си взех необходимото парче. Издялах го в необходимата (а и по предпочитанията ми) форма, с помощта на двете ми Мори – Класик 2 и 2000.

Улеят на задната страна издълбах с отверка, подострена под формата на длето, а финото изглаждане на ръбовете направих с Викторинокса ми. Принципно е добре улеят да е достатъчно дълбок та върху поставеното в него острие да може да се постави подходящо по форма парче дърво, което да затваря плътно оставащото пространство. Това е особено добре да се направи, когато острието е изготвено от пила. Моето обаче беше по-широко и с дълга извивка при дръжката, която не позволява много вдълбаване. Направих улея така, че само острието да потъне в него. Стана достатъчно стабилно.

Също така някои майстори препоръчват улея да е разположен така, че извитата част, освен да сочи в посока навън от тялото при правилно държане, също така да е под ъгъл между 30 и 40 градуса нагоре, спрямо плоскостта на острието. Моята дръжка не я направих така, защото за това се досетих чак след кратката работа с ножа ми, която ме накара да се разтърся за информация. Не че това е голям проблем. Ножа пак си е също толкова функционален – просто е една крачка по-близо до идеалната ергономичност. Всъщност традиционната дръжка е точно с извивка, която лежи в равнината на острието, но този допълнителен ъгъл дава захват, позволяващ по-голяма сила и точност при дълбаене. Ако смятате да ползвате ножа си предимно за това – можете да обърнете внимание на този съвет.

Ето две стари рисунки за малко по-различна изработка и поставяне на острието и дръжката:

Последва фино изглаждане на повърхността на дръжката с шкурка номер 240 и търкане със стоманена вълна. Повърхността по допир заприлича на стъкло! 🙂

С помощта на нагорещена карфица прогорих стилизиран образ на гекон (логото ми) върху горната част на извивката. Хубаво е, когато по този начин се „разкрасяват“ ръчно направените предмети. Придава някаква уникалност и индивидуализъм.

Трябва да се погрижите за предпазването на дървото от вредните въздействия на средата. За целта първо пропих моята дръжка със зехтин, а след това я киснах около час в разтопен восък от свещи. Други, по-добри варианти са, да направите смес от пчелен восък и ленено масло, докато получите желеподобна смес, която да се разтопява на водна баня. В нея можете да киснете дръжките, докато спрат да попиват повече.

Острието и дръжката са готови, време е да ги сглобим. Поставяте острието в улея, като гледате да пасне възможно най-плътно. Моето например така добре пасваше, че просто беше като залепено там. Ако обаче вашите са по-свободни, можете да използвате някакво епоксидно лепило или борова смола. По-старите майстори са ползвали боровата смола, лепило от риба, лепило от кожи, лепило от копита и сухожилия и т.н.

За по-добра фиксация на острието, а и подсилване на самата дръжка и сцеплението й с ръката, върху нея се навива много стегнато някаква връв. Добре е предварително да се направи леко понижение в повърхността на дръжката, върху което да се навие връвта. Така тя няма да се размества и ще си стои здраво на мястото. В миналото са се ползвали различни върви от растителни (ленен конец), или животински материали, както и ленти, изрязани от животинска кожа. Някои дори са ползвали рибешки черва. Кожата се навива, докато е мокра. След изсъхването си тя се свива и стяга много здраво дръжката.

Навиването на връвта става най-добре, като стегнете внимателно дръжката на ножа в менгеме, а връвта навиете на парче пръчка. Така имате много по-голяма сила при навиването и стягането й. Много от по-старите мокотаугани са намирани, и се правят все още, с навита около дръжката тел, най-често медна. Това обаче е трудно. Телта много трудно се навива стегнато, и много трудно се подсигурява срещу разхлабване.

След навиването някои източници препоръчват боядисването на връвта в червен цвят (цвета на всички инструменти за дърво), за да се предпази от влага и слънце. Аз използвах капронов конец, който по към краищата залепих добре със секундно лепило, а след това колкото можах го пропих със восък.

Ако острието на мокотауганът е доста извито (както например в моя случай), то няма как да направите стандартна кания за него. Някои хора предпочитат да увият острието в парче кожа, за да го предпазят, както и да предпазят другите предмети от него. Така правя засега и аз. Друг вариант е да се използва парче здрава тъкан. Най-доброто решение обаче е следното: в парче дърво се издълбава или прогаря улей, в който идеално да пасва извитото острие. След това парчето се изрязва в по-естетична форма, като му се премахва излишният материал. Острието се поставя в него, а отгоре може да бъде закопчано с каишки, или увито с парче кожа или плат, за да не се измъква. Може би нещо подобно смятам да направя някой ден за моят мокотауган.

Ножът вече е готов, следва малко по-фината част – придаването на работна заточка!

Заточване на Мокотаугана

Естественият въпрос на човек, свикнал с конвенционален тип ножове, при вида на мокотаугана е: „Как се заточва това нещо?!“. Всъщност нещата изглеждат по-сложни, отколкото са всъщност.

Както казахме, първоначалната заточка се прави под 45 градуса, когато металът все още не е закален. Аз обаче лично за мен смятам, че 45 градуса е малко множко за нож, с който се работи предимно върху дърво. Повечето ножове имат ъгъл на острието 40 градуса (по 20 от двете страни), а и така острието става по-резливо. Първоначалното придаване на „скоса“ става най-лесно с пила и стяга или менгеме.

За получаването на работна заточка имате нужда от фини точилни камъни. Те обикновено са скъпи, затова моето (а и не само) решение е шкурката с различна големина на зърната. Използвах поред шкурки с номера съответно 160, 240, 320, 500, 800, 1500 и 2000.

Първо започваме със гърба на ножа, който трябва да е идеално плосък. Върху квадратно дървено трупче залепих първо по-груба шкурка. Поставяме острието плоско върху повърхността, без никакъв ъгъл. Целта е да изравним евентуалните вдлъбнатини и неравности на режещият ръб, преди да започнем заточването на скоса. Ако такива вдлъбнатини съществуват, после ръба на острието може да стане вълнообразен. С известен натиск и движение с посока срещу режещият ръб, и малко със странично движение, движим острието надолу по шкурката. Правим го, докато целият ръб стане равен. С извивката е малко по-трудно, но се схваща бързо.

Следва заточването на скоса на извивката. Върху кръгло парче дърво с диаметър, който е подходящ за извивката на ножа, залепяме отново от по-грубата шкурка. Аз използвах стара дръжка от тесла, която направих идеално кръгла чрез полиране със шкурка. Стават и дървените дръжки от метли, както и друго подходящи предмети. Поставяме горният ъгъл на извивката върху повърхността на шкурката под ъгъл 40 градуса (какъвто е скоса) и с натиск движим острието напред, като в същото време придвижваме и извивката така, че триенето да премине през възможно най-голяма част от нея. Участъкът, в който скоса няма извивка, можете да заточите отново с квадратното трупче. С него ще ви е по-лесно.

Всички стъпки тук повтаряте отново, всеки път с по-фина шкурка. Накрая след последното заточване върху режещият ръб ще се образува „мустак“, който можете да премахмете откъм гърба на ножа, както при първата стъпка.

Ако премахвате ненужен материал, следствие на нараняване на вече съществуващо работно заточване, то направо започвате със заточването на вътрешният скос. Когато получите „мустак“ по цялата дължина на острието, тогава го премахвате внимателно чрез триене откъм външната, плоска страна на ножа.

Коничните точилни камъни също са добри за придаването на работна заточка на мокотаугана.

Последната стъпка е финото полиране. Това не е само „за гъзария“! Финото полиране прави режещият ръб като бръснач, но и го предпазва от бързата загуба на „ряз“, като премахва (доколкото може) миниатюрното назъбване, подобно на трион. Пък и изглежда страхотно! 🙂

Върху същата кръгла дръжка залепяме парче естествена кожа, с „рошавата“ страна нагоре. Намазваме хубаво със полираща паста. Аз използвах най-фината – номер 3 ако не се лъжа, но вероятно по-бързо би станало със универсалната. Просто ще ви спести време при полирането на по-видимите бразди. А накрая пак можете да си я минете с най-фината.

Като леко засъхне пастата, започваме пак под ъгъл, съответстващ на скоса, да движим с натиск острието по кожата, като този път движението не е срещу, а по посока на режещият ръб. В противен случай то ще прореже кожата. Когато полираме скоса както трябва, се прехвърляме на задната страна на острието, където правим същото. Резултатът е красиво огледално острие с бръснеща (буквално) острота! 🙂

Ето една схема от стара книга, по която отчасти се водих:

Седейки вечерта до печката на твърдо гориво, погледа ми се спря на едно квадратно парче дърво от разпалките. Беше от добре изсъхнала трепетлика, и просто беше идеално да си пробвам готовият мокотауган. Много ми хареса колко лесно се дълбае и оглажда с него, и като се отплеснах в усвояване на техниката, след около час и нещо в ръцете си държах ето това нещо от следващите снимки. 🙂

Е, използвах за довършването й малко фина шкурка и шилото на Викторнокса де, ама… 🙂

Ето и малко клипче с крайният резултат от изработката на първият ми мокотауган (защото ще има и втори… и трети… 🙂 ), както и малко използване за нагледност:

Надявам се да съм бил полезен на тези, които също ще се опитат да направят свой Мокотауган! Ще се радвам да видя резултатите! 😉