В дланта ми лежи парче старо, ръждиво желязо. За пръв път го видях преди поне 25 години, но още тогава се досетих какво е това. Чудно ми е, колко ли от днешните 10-12 годишни хлапета биха разпознали формата на чакмак? И колко ли от тях въобще знаят какво представлява той? Виж, модела на Iphone не би ги затруднил… Но аз бях чувал от разказите на старците, и от описания в книги за това чудно приспособление, и без капка съмнение знаех, че това е точно огниво – чакмак. Чакмакът на прадядо ми!

Като малък много обичах да се ровя в стари и забравени вещи и книги, събиращи прах по тавани и мазета. Всъщност, то май и сега е така. 🙂 Понякога попадах на интересни неща. Така намерих и този чакмак – в чекмеджето на стар шкаф, в мазето на село. Завит в износена кожена пунгийка (кесия) с форма на малко портмоне, пристегната с дълго кожено ремъче. Заедно с него в пунгийката беше и парче кремък от диканя, както и няколко топчета стара прахан от дървесна гъба. Предполагам, че си лежаха вътре недокосвани още от времето, когато прадядо ми ги е ползвал.

Изтичах бързо при нашите с ценната находка в ръце. Дядо ми Христо потвърди, че това наистина е чакмак, и че той е принадлежал на моя прадядо, който приживе с него е палил цигарите си – не е ползвал кибрит. Попитах дали мога да го задържа, и той отговори – Да! От тогава чакмакът стана мой.

Не го бях виждал обаче през последните десетина години. Пропадна някъде покрай многото ремонти, почиствания и размествания вкъщи. Мислех го за безвъзвратно загубен, и много се ядосвах и съжалявах за проявената немарливост. Бях уверен, че няма да го видя никога повече.

Но явно не такава е трябвало да бъде съдбата му! Ето че, подобно на Пръстена на Толкин, чакмакът сякаш също прояви дух, и след дългите години на забвение намери начин отново да попадне в ръцете ми! Може би по същият начин, както преди 25 години?! И сега той лежеше подхвърлен небрежно в един стар долап до мазето, където водеше тиха битка с бавно превземащата го ръжда. „Няма нищо случайно!“ – както би казала една Случайна моя приятелка. 😉 Мисля, че и неслучайно този чакмак все се навърта около мен. Предполагам аз съм човекът, който би го оценил най-високо?

Мисля, че няма да сгреша ако кажа, че възрастта на чакмака е поне век. Всъщност четвърт век вече е само у мен! А ако е бил наследствен и за прадядо ми? За последното, естествено, можем само да гадаем, но пак казвам – твърде вероятно е чакмакът да е на около сто години. И това се е изписало на „лицето“ му. Дългото пребиваване във влажното мазе и в долапа го бяха „дарили“ с дебела ръждиво-кафява премяна. Време беше за малко реставрация.

Използването на всякакви шкурки, пили, абразиви и агресивни химикали не беше опция, защото исках максимално да запазя всички стари белези и детайли. Използвах ли някои от тях, и с характера на тази стара вещ щеше да е свършено. Ето защо избрах метода с електролиза. Няма да обяснявам какво точно представлява, защото не това е целта на публикацията.

След няколко часовата процедура по премахването на ръжда с електролиза, чакмакът възвърна стоманено-сивия си цвят. Наяве излязоха реалните поражения от ръждата – дълбоки белези и язвички по страните му. Заедно със следите от изработката и употребата му, те го превръщаха в нещо като стар ветеран от войните. А може пък и наистина да е такъв?! За съжаление, чакмаците не говорят…

Следващата процедура беше връщането на чакмака в работно състояние. Взех парче кремък и започнах ритмично да нанасям удари с огнивото по ръба му. В началото – нищо. После лека-полека оксидната коричка се остърга, и под нея блесна чиста метална повърхност. Едва-едва появилото се проблясване скоро се замени от две, три – а накрая и от цял рой съскащи и парещи кожата искри.

Дойде време и за праханта. Запали я без проблем, както и се очакваше за вещ, специално създадена да върши ежедневно (и вършила ежедневно!) тази работа. Големият ми син се навърташе около мен и гледаше с интерес. Поиска да се пробва. След кратко обяснение и показване на движенията, той започна с опитите.

В началото му липсваха точност и умелост – както обикновено се случва на всеки, когато се захване с нова и нетипична за него дейност. Но накрая успя. Дори два пъти! Беше много радостен и горд. Дали така би се чувствал и прапрадядо му ако знаеше, че един ден неговият праправнук щеше да хване първата си искра именно с неговия чакмак?!

Малко по-късно същата вечер седяхме отново със сина ми на дивана вкъщи, и прехвърляхме от ръка в ръка възкръсналия за живот стар чакмак. Тогава между нас се завърза следният разговор:

„ – А колко може да струва? Той е доста стар!“ – (Днес децата от малки се научават да обръщат всичко в пари.)
„ – Не вярвам някой да даде за него толкова, на колкото го оценявам аз!“ – отговарям бързо.
„ – Защо?!“ – любопитството се засилва.
„ – Защото една и съща вещ може да бъде различно оценена, в зависимост от това кой я оценява. За един тя може да е безполезна, а за друг – по-ценна от злато! Важно е какво значи за теб! Ако покажеш този чакмак на някой случаен човек и го запиташ колко би платил за него – най-вероятно той би ти отговорил – „Ха! Безполезно старо желязо, за какво ми е?!“. Антикварят вероятно би ти предложил 5-6 лева, защото макар, че е антика – все пак е често срещана такава. За мен обаче, а и за теб – това е чакмакът на прадядо ни! Част от нашата история! Колко ценен мислиш, че е за нас?!“
„ – Много!“
„ – Ето видя ли? Затова смятам, че никой не би платил толкова!“