Поканен съм от Нела Калова да се включа в инициативата за набиране на дълготрайни семейни спонсори на SOS Детски селища България, като разкажа една своя любима приказка. Малко закъснях, защото дълго се чудих коя да е тази приказка, която хем да ми е любима, хем да е интересна, хем да е достатъчно къса, за да мога да я поместя в един нормален блог пост. Съжалявам, че в момента нямам достатъчното време и муза, за да я измисля сам, както направиха много други, но…

Седейки и взирайки се в книгите от домашната библиотека, изведнъж се сетих коя е приказката, която е идеална за целта. Не е точно приказка, по скоро е разказ, но е достатъчно хубав и за приказка. Негов автор е Орлин Василев, а книжката е 5-ти том от поредицата „Библиотека Златни страници“ и се нарича „Златната връвчица„.

Четейки го се сещам за моето детство, от което могат да се напишат много разкази като този. Сещам се дори за случка като описаната тук, с тази разлика, че ставаше дума за гнездо на оси в един парк, където играехме често с приятелите ми. Връща ме назад към времето, когато в един малък квартал, за една неразделна банда момчета приятелството, пакостите, приключенията и битките не бяха така по днешному виртуални.

Битка в гората

Когато си спомня родното село, спомням си и гората, в която като овчарчета пладнехме стадата си.
Тая гора беше общоселска. Горуните растяха на воля – едри, клонести, усукани с бръшлян и повет. Само тук-таме дърветата се отдръпваха и разкриваха малки зелени полянки – заешки игрища, по които слънцето пилееше шарени сенки.

Гората беше наше, овчарски владение. Докато скупчените една в друга овце почиваха, ние така лудувахме, че увличахме в игрите си дори белобрадите старци.
Едни дълбаеха огнища и разпалваха буйни огньове, други се промъкваха към кукурузите отвъд дола и скоро се връщаха натоварени с едри тикви и свиленокоси мамули. Разцепвахме тиквите наполовина, заривахме ги с прегоряла жар, а отгоре почвахме да печем мамулите. Зърната пукаха, млекцето им прегаряше, цвъртеше на въглените…

Ех! Няма по-сладко нещо от медени тикви и препърлени млечни мамули!

Само че нашата радост никога не можеше да бъде пълна. Непрекъснато ни заплашваха най-опасни врагове. Каквото и да правехме, ние трябваше да се оглеждаме и вслушваме, за да видим и чуем дали нямаше да ни връхлети някой страшен враг.

Да бяха вълци – щяхме да ги погнем със стръвните си кучета, с острите си ножлета, с тежките си кривици!
Да бяха мечки – щяхме да свикаме селските ловци, че мнозина искаха топъл кожух и мечи калпак!
Да беше смок – девет лакти дълъг – с камъни бихме го претрепали!
Не, враговете ни бяха повече от вълците, мечките и змиите на сто гори като нашата. Това бяха страшните горски разбойници – стършелите от хралупата на Кривия горун.

Кога се бяха загнездили в дървото, старците не помнеха. Живееха си там стършелите може би от сто години, може би от двеста… Развъждаха се на безбройни орляци и от лято на лято ставаха все повече. Те господстваха не само в гората, но и по всички околни полета, че и в селото. Щом селяните постявяха някъде тарга с рязани круши и ябълки за сушене – стършелите се струпваха лакомо на грабеж.

Па бяха едри, тлъсти. Коремите им опасани с черни и жълти пояси; очите – коколати, издути като жълъдови капачета; челюстите им – детски пръст прехапват, а жилото им… По-добре с кожухарска игла да те боднат, отколкото тяхното жило да те жилне. Ухапе ли те отровен стършел, целият се подуваш. А се е случвало и човек да умира!

Дървото със стършелските гнезда беше до малкото горско езерце, гдето пояхме овцете си, преди да ги пуснем наново из полето. Там и ние се къпехме, след като излапвахме печените тикви. Всички уж бяхме герои, но винаги страхливо се събличахме и на триста страни се оглеждахме да не избръмчи някой от хвъркатите разбойници. Чуехме ли бръмчене, гмуркахме се във водата.
И ние не им прощавахме. Когато ни нападнеха по-далече от гнездото, трепехме ги и ги мачкахме най-безмилостно.

Един от нашите другари се казваше Гаврил. Той не ходеше с овцете, защото беше ученик в гимназията, а през лятото работеше с големите на полето. Но веднъж дядо му се разболя и Гаврил пак трябваше да хване овчарската тояжка.
Още първия ден той видя колко страхливо се събличахме край езерото и си припомни старите неприятели. Пристъпи той към кривия горун, разгледа внимателно дупката на хралупата и почна да врътка заканително глава.

– Слушайте момчета! – извърна се той към нас. – Докога ще търпим тия опасни разбойници? Време е да ги изтребим!

Овчарчетата почнаха да се смеят – нямаше по света такъв герой, който би се престрашил да избие безбройните стършели.

– Какво се смеете? – смръщи се Гаврил. – Стършелите могат да бъдат победени.

– Ами хайде, почвай! – подкани го Атанас.

– Не, сам човек не мобе да ги надвие – отговори Гаврил. – Разбойниците се побеждават чрез обща борба. Слушайте моя план…

Планът на гимназиста Гаврил беше прост и умен. Решихме да започнем дружната битка още на другия ден.
Ние бяхме забелязали, че стършелите се сбираха по пладне в хралупата си, за да почиват, докато мине горещината. Щяхме да ги атакуваме точно тогава.

Всички овчари се разделиха на четири групи: подпалвачи, затулвачи, залепвачи и отбранители. Донесохме от село вълнени парцали и една голяма пита прахан. Събрахме купчина сух конски тор. Умесихме няколко големи жилави пити кал. Насякохме цял куп леки шумнати дъбови клони и струпахме на едно място палтата си.

Двамата подпалвачи разпалиха тора и праханта.
Двамата затулвачи свиха топки от вълнени парцали.
Четиримата залепвачи взеха на дланите си по една кална пита.
Всички останали отбранители грабнаха клоните и палтата и оградиха в две редици първите групи на нападателите.

Почнахме да се промъкваме така тихо и предпазливо, както никога вълци към кошара не бяха се промъквали. Отворът на хралупата беше широк, колкото да се завре човешка глава в него. Бяхме вече близо до кривия горун, когато един от наблюдателите на стършелите се изви над главите ни и се втурна в дупката, за да съобщи навярно за нападението. Но тъкмо в тоя миг подпалвачите намушкаха в дупката разпалената прахан и димящия тор.

– Затуляй! – изрева Гаврил.

Затулвачите набутаха вълените парцали. Те още не бяха отдръпнали ръцете си – залепвачите плеснаха калните пити и замазаха отгоре всяка зирчица, през която би могъл да се измъкне някой стършел.

– Удри! Удри! – ехтяха виковете на командира.

Зад нас фучеше голям бой. Нашите отбранители размахваха клоните, палтата и трепеха всички стършели, които бяха закъснели да се приберат. Не им даваха да стигнат до подпалвачите и залепвачите.
А в това време лютивият дим изпълваше хралупата и тровеше стършелите. Цели три часа още вардихме около залепената дупка и трепехме с клони закъснелите разбойници.

Мирна гората.
Игрите ни станаха още по-весели, още по-безгрижни. Не бързахме вече да се гмуркаме в езерцето, а тичахме голи из поляните и се пърлехме като негърчета на слънчевата жар.

Тая историйка се случи преди много години. Ако някое нашенско овчарче прочете разказчето, нека провери в хралупата край езерцето, дали горските разбойници пак не са се развъдили. Има ли ги – нека събере другарите си и смело ги атакува.
Разбойници само с дружна борба се надвиват!

Надявам се приказката да ви е харесала! Няма да каня други блогъри да поемат щафетата, защото ми е трудно да отказвам на покани, но още по-трудно ми е когато знам, че карам някого да се чувства длъжен. Нека всеки, който прочете това и изяви желание – да се включи!

[wp:svejo-net]