Продължавам с попълването на колекцията си от саморъчно (и автентично) изработени атлатли. Този път беше ред на може би един от най-известните запазили се като артефакт атлатли – намереният в пещерата Broken Roof Cave, Аризона.

Малко информация за самият атлатъл.

Както казах, той е открит в пещерата Broken Roof Cave в Североизточна Аризона, САЩ през 1931 година, и описан от Guernsey. Той е един от най-добре съхранилите се атлатли, които науката познава. Изработен е от дъб. Има следните размери: дължина – 53.3 см, ширина – 2.5 см, дебелина – 6-6.3 мм. Профилът му е „плано-конвекс“, което ще рече, че коремчето (към стрелата) е плоско, а гърбът е леко заоблен. Кожените уши за пръстите са направени от три пласта мека, обработена кожа, и са прикрепени към тялото с помощта на сухожилия.

Оригиналният атлатъл има две тежести – едната е по-голяма, и е поставена на разстояние около 2/5-ти от върха, а другата, по-малката, е до ръкохватката. Теглото им (мисля, че общо, но може и да е само на голямата) е около 56 гр. Те са огладени така, че едната им страна да лежи плътно върху гърба на атлатъла, и са омотани около него с помощта на сухожилия. Шпората е резбована и е част от самото тяло, като леко се издига над равнината на коремчето.

Ето с тия данни и илюстрации разполагах, когато започнах да правя атлатъла. Избрах си за целта ясен – имам няколко изсъхнали трупи на тавана, та гледам да ги оползотворя. 🙂 Разцепих на 4 части една от тях, с диаметър около 7-8 см, и едно от парчетата имаше участък, идеален за целта – правожилна, твърда дървесина. Принципно всяко твърдо и еластично дърво би свършило работа: дъб, бук, ясен, дрян и т.н. Ясенът го избрах, защото е жилав, и същевременно лек. Ако правя още един атлатъл от този тип обаче, мисля да си намеря тъмна дъбова дървесина – сигурно ще е още по-ефектен!

Първо грубо с брадвичка оформих летва от цепеницата, която огладих с ренде до размер 54 см х 2,7 см х 14 мм – хубаво е да има малко аванс. Дебелината я оставих повечко от двойна, защото в единият край ще трябва да се резбова шпората, която се издига над нивото на коремчето. Когато си отбелязах дължината й, свалих излишното дърво, докато дебелината на летвичката стана около 7-8 мм.

След това започнах фино отнемане на материал с помощта на spoke shave (не мисля, че има българско наименование!). Така, докато дебелината на летвичката стана равномерна и около 6.3-6.5 мм, а профила – плано-конвекс. Тогава отрязах и излишната дължина, за да постигна оригиналните 53.3 см дължина. Изпилих с помощта на пила и улеите за ушите (при ръкохватката).

След spoke shave дойде ред на cabinet scrapper-a – метална стъргалка със фино закривен връх, която може да маха наистина фини пластове от дървесината. С негова помощ практически полирах повърхността на тялото, и му придадох заоблени и преливащи се форми.

Шпората резбовах с помощта на ножът-кука на Мора, и комплект малки длета за дърворезба. С длетата издълбах и улея пред шпората. После огладих всичко с помощта на фина шкурка. С това тялото на атлатъла беше готово. Трябваше само да се огъне до желаната форма.

В примитивни условия, всички тия „дърводелски“ работи са се извършвали с помощта на каменни и костни сечива, стъргала и т.н.

Огъването става с помощта на нагряване. Някои археолози и специалисти са на мнение, че извивката на оригиналният атлатъл може да е резултат от измятане на материала с времето, но повечето смятат, че е желана цел. Придържайки се към оригинала, аз също извих тялото, но го направих по-леко, защото бих искал по-дълго време шпората да не е под голям ъгъл спрямо слота на стрелата. Все пак това смятам да е атлатъл, с който ще стрелям по-активно. Ако правя втори такъв – ще опитам с по-голяма извивка, за да разбера има ли разлика.

Както казах, извиването на тялото става с нагряване. За целта аз използвах газов котлон, но това може да се направи и на открит огън. Тялото се намокря леко с вода, или се намазва с някакво масло, за да се размекнат връзките между влакната, и да не се обгори самата дървесина. Нагрява се внимателно, при постоянно движение, до момент, в който дървото е трудно да се държи с гола ръка. Тогава то става меко, и може да бъде лесно извито в желаната форма – тогава трябва просто да се задържи за около минута така, докато поизстине, и то ще си я запази.

Вече готов с тялото на атлатъла, можех да го импрегнирам, за да го предпазя от атмосферните въздействия. Първо го намазах добре с ленено масло, и го оставих за една нощ да се пропие. На другият ден го намазах с дебел слой смес от ленено масло и пчелен восък, след което го нагрявах над газовия котлон до попиване. Восъкът изкара чувствително шарката на дървото, което принципно си е доста „безцветно“, така че имаше и естетически ефект.

Близо до улеите на ръкохватката увих участък от тялото с ръчно оплетена връв от коприва. Това е с цел поставените в последствие върви от оплетено сухожилие, да могат да се захванат по-здраво.

Ушите за поставянето на пръстите направих от три пласта меко обработена кожа, като всъщност едното парче кожа е поставено в прегънатото наполовина двойно по-широко друго. След това в средата му се прорязва отвор с ширината на тялото на атлатъла, и кожата се нанизва върху ръкохватката до малко над улеите.

После лентите се извиват така, че да се получат две уши, в които да пасват пръстите ви, в кожата се пробиват отвори за прокарването на вървите от сухожилие, и всичко се пристяга здраво към тялото. Аз оплетох връв от сухожилия, която намокрих, и с нея пристегнах ушите. След изсъхването й, тя пристегна всичко доста здраво.

Дойде ред на поставянето на тежестите. Голямата тежест направих от полиран кафяв силикатен камък (вероятно някакъв квацит, но не съм сигурен), който беше оформен капковидно, и плосък от долната си страна. Е, аз малко му помогнах да добие по-добра форма, като доста време го потърках върху диск за циклене на мозайки.

Върху плоската му страна залепих парче кожа, за да може да прилепне още по-плътно към основата. След това го омотах с мокри влакна естествено сухожилие. Същото направих и с малката тежест, близо до ръкохватката. Тя беше от някакво странно и интересно оцветено полирано камъче, което незнайно откъде попадна  вкъщи. 🙂 Теглото на голямата тежест беше 46.7 гр., а на малката вероятно 8-10, така че май постигнах оригиналните 56 гр.

Когато сухожилията изсъхнаха, те пристегнаха всичко доста здраво, и можеше вече да ги намажа хубаво с кожен туткал, от което станаха златисто-кафяви, сякаш лакирани, и предпазени от атмосферни въздействия. Намазах хубаво и вървите на ушите. Повторих процедурата, за да се получи добър пласт туткал. Ето малко снимки от крайният резултат:

Кратко клипче за нагледност:

Сега малко наблюдения върху употребата на този атлатъл

Успях да го тествам за кратко – само няколко хвърляния, че бях с малкия (който го използвам и за заблуда на противника, че като ме видят сам с тия стрели да си мятам по поляните, и ме гледат много странно 😉 ), а той нещо не споделяше ентусиазма ми за по-дълъг престой. Все пак съм очарован! Изпробвах го с 90 грамова стрела с дължина 156 см (дано не бъркам), и „твърдост“ 4.6 паунда.

Когато стигнахме на поляната, там вече беше един овчар (дядо Върбан), който седеше мълчаливо на сянка, гледаше овцете, и чат-пат хвърляше по един въпросително-ироничен поглед на нещата, които държа в ръцете си. Това беше така само докато замахнах! Почти в същия момент го чух да се провиква: „Ехеейй… къде излетя това чудо!“.

Всъщност той успя да го каже още преди стрелата да е паднала! 🙂 Тя прелетя 70 и няколко метра по идеална траектория, и се заби в земята. Хвърлянето ми нарочно не беше особено силно, защото ако беше прелетяла още десетина метра,  стрелата щеше да се удари в бетонна стена, или по-лошо – да я прехвърли, а в чужди дворове не ми се влизаше. Толкова беше полянката, за жалост – 70-80 метра в диаметър. Ще трябва да отида на стадиона някоя вечер, когато няма никой! 😉

Какво забелязах – тежестите си казват думата! Те може би не прибавят чак толкова сила и не увеличават драстично разстоянието на хвърлея (според изследвания, между 7 и 10% повече, отколкото без тежест), но правят маха доста стабилен, като добавят инерция и въртящ момент. Освен това при статично положение с готова за хвърляне стрела, силата, която е нужна на китката да държи цялата система хоризонтално, е доста по-малка, а ако стрелата е точно подбрана за атлатъла, тя може и практически да липсва (равновесие), което пък е много важно за точността, правилността на изстрела, и възможността да се стои по-дълго време в готовност за поразяване на жертвата.

Та това е! Добър атлатъл се получи. Древните са знаели какво правят! Доволен съм! 😉

Ако този блог ви е харесал! Ако информацията в него ви е била полезна! Ако искате да изразите благодарността си, или да подпомогнете бъдещото му развитие! – Можете да натиснете този бутон, и да ме почерпите една бира с картофки! 😉 Благодаря ви!